От краткия разговор с един от американските туристи бе узнал, че на последната гара има малка пощенска служба, магазинче за сувенири, ресторант, автоматична метеостанция и специална атракция за туристите, наречена „Ледения дворец“ — тунел с множество скулптури, изсечени от самия ледник. Всички тия забележителности се намираха на различни нива и бяха свързани с асансьори. Освен тях наоколо имаше само върхове и ледници. Ако Фон Холден носеше съдържанието на раницата за някого, срещата трябваше да се състои около гарата. Какво точно носеше, кой щеше да го чака? Озбърн не знаеше и нямаше шанс да узнае преди края на пътуването.
С пронизително скърцане на зъбчатки вагонът преодоля поредния завой и Озбърн за пръв път видя изцяло острите, заснежени върхове. Най-близко беше Айгер и дори от това разстояние се различаваха малките снежни вихрушки по склоновете му.
— Минем ли Клайне Шайдег, душко, поемаме право нагоре — посочи нататък една изрусена американка от групата. Не беше трудно да се забележи, че си е правила пластична операция, а липсата на халка върху лявата ръка, с която го потупваше по коляното, недвусмислено показваше, че е неомъжена. — Ще се изкачим по тунел през стената на Айгер, а пък отгоре се вижда цялата долина чак до Интерлакен.
Озбърн с усмивка благодари за информацията, после я загледа втренчено, докато тя най-после се сети да дръпне ръка. Не че мразеше агресивните жени, просто мислите му бяха заети с друго. Съжаляваше, че освен револвера на Маквей не носи поне една от спринцовките със сукцинилхолин, които бе приготвил в Париж за отвличането на Албърт Мериман.
141.
Фон Холден също гледаше върховете, дебнейки за облаци или по-големи снежни вихрушки — първите признаци, че времето може да се развали. Не забеляза нищо подобно и това беше добър знак. Така щеше да е по-лесно, ако възникнеха проблеми и му се наложеше да тръгне през планините.
Седнала отсреща, Вера го наблюдаваше внимателно. От известно време нещо в него я смущаваше, но беше толкова неопределено, че не можеше да определи какво е то. Да, той беше полицай. Да, водеше я при Пол Озбърн. Трябваше да е така, защото от затвора я бяха предали на него и защото знаеше неща, които нямаше откъде другаде да научи. Ала въпреки всичко имаше нещо нередно и тя се мъчеше да го изясни. Вдигна глава към черната найлонова раница върху багажника. Фон Холден я носеше още от Берлин и досега не й бе хрумвало да се запита какво има вътре.
— Доказателства — тихо каза Фон Холден, който бе забелязал погледа й.
Влакът се изкачваше стръмно нагоре между отвесни зъбери, планински потоци и водопади.
— Документи и други улики срещу ядрото на неонацисткото движение. Имена, адреси, финансови данни…
В двата вагона на малкото влакче имаше само по пет-шест пътници. Зъбчатият двигател беше отзад. Вера започваше да става агресивна и това не се хареса на Фон Холден. Очевидно тя малко по малко превъзмогваше шока от арестуването и убийствата във Франкфурт. Започваше да осъзнава, да обмисля положението, може би даже да се съмнява. Значи трябваше отново да я изпревари, да подхвърли нещо, с което да спечели доверието й.
— Мисля, че вече е безопасно да ви разкрия крайната цел — усмихна се Фон Холден. — Отиваме към гарата на Юнгфрау. Наричат я Покрива на Европа. Ще можете да изпратите картички от най-високата пощенска станция на континента.
— Значи там ще намерим Пол.
— И безопасно място за документите.
— Какво ще стане, когато пристигнем?
— Не зависи от мен. Моята задача беше да се погрижа за вас и документите. — Фон Холден отново се усмихна. — След това се прибирам у дома… ако имам късмет.
Изведнъж влакчето навлезе в мрачен тунел и лампите светнаха.
— Още двайсет минути — каза Фон Холден.
Успокоена, Вера се облегна назад. Засега е доволна, помисли Фон Холден. Щом стигнеха до последната гара, щяха да излязат заедно с другите пътници и веднага да тръгнат към метеорологичната станция. А после нямаше да има значение какво мисли Вера, защото влезеха ли вътре, щяха да изчезнат в дълбоките тунели и вече никой не би могъл да ги открие.
Внезапно влакът намали ход и отпред се появи Айгерванд — малка спирка, изсечена в северната стена на Айгер. Отбиха в съседния коловоз и спряха, за да освободят релсите за слизаща композиция. Машинистът отвори вратите и покани пътниците да се насладят на великолепната гледка.