— Елате — усмихна се Фон Холден. — Засега сме туристи като всички други. Нека не пропускаме това удоволствие.
Слязоха от вагона и прекосиха площадката, от която няколко къси тунела водеха към огромни прозорци, изсечени в отвесната скала. В далечината под тях се виждаше слънчевата долина с целия път, който бяха изминали през Клайне Шайдег, Гринделвалд и Интерлакен. Фон Холден бе идвал тук повече от двайсет пъти, но всеки път гледката му се струваше все по-вълнуваща, сякаш започваше да вижда света с очите на самата планина. Зад тях прозвуча свирката на влакчето и останалите пътници тръгнаха обратно.
В този момент Фон Холден зърна долу двата вагона, наближаващи Клайне Шайдег. Изведнъж дъхът му спря, сърцето му бясно заподскача в гърдите. Зад клепачите му потръпна светлина и от пустотата бавно изплуваха огромните пурпурно-зелени драперии.
— Добре ли сте? — запита Вера.
За миг Фон Холден се олюля, после дълбоко въздъхна и с усилие на волята се изтръгна от видението.
— Да, благодаря… — Той й подаде ръка и двамата тръгнаха назад. — Сигурно от височината…
Лъжеше. Пристъпът не се дължеше нито на височината, нито на изтощението или тревогата. Беше истински. Die Vorahnung — предчувствието. И можеше да означава само едно.
Озбърн идваше с онзи влак.
142.
Озбърн усети как облегалката го притисна изотзад, когато влакчето се отдалечи от Клайне Шайдег и пое нагоре по стръмния склон към стената на Айгер. Изрусената дама — казваше се Кони и беше развеждана два пъти — продължаваше да му досажда. Накрая той се извини и мина в предния вагон. Трябваше да размисли. След малко повече от четирийсет минути щяха да стигнат до Юнгфрауйох. Трябваше да реши какво ще прави още от първата крачка по перона. Отново пъхна ръка под сакото си и опипа револвера на Маквей. Кой знае защо му мина мисълта за лавини. Неведнъж се бе случвало един-единствен изстрел да предизвика чудовищна лавина. Планинските спасители използваха гранатомети и минохвъргачки, за да разчистват опасните места, преди да допуснат скиори по пистите. Но все още беше средата на октомври, до истинската зима оставаше доста време. Изобщо не би трябвало да мисли за лавини.
И все пак мислеше.
Подсъзнанието му упорито преследваше някаква идея. Каква? Беше средата на октомври, но Фон Холден се стремеше нагоре, към снеговете. Юнгфрауйох се намираше на височина три хиляди и триста метра. Сградите бяха изградени върху самия ледник. Имаше тунел за туристите със статуи, изсечени от вечния лед.
Лед.
Студ. Невъобразим студ. Ледникът е най-студеното място, което може да съществува в природата. Особено ако проникнеш навътре в него. Неведнъж са намирани трупове на хора и животни, запазени от векове насам. Възможно ли бе именно Юнгфрау да е мястото, където бяха извършвани експерименталните операции? Дали под маската на туристическа атракция не се криеше тайна медицинска лаборатория, изградена в недрата на ледника?
Тракането на зъбчатите колела се засили.
Изведнъж Озбърн скочи и мина в задния вагон. Изрусената дама беше сама.
— Кони — каза той, сядайки до нея. — Нали вече си идвала на Юнгфрауйох?
— Ами да, душко.
— Има ли място, което да е забранено за туристите?
— Какво ти е хрумнало, душко? — усмихна се Кони и шеговито плъзна по бедрото му яркочервените си изкуствени нокти.
Озбърн помисли, че след две чаши мартини тая жена е същинска фурия, но за нищо на света не би желал да го провери на практика.
— Слушай, Кони. Просто се мъча да събера информация. И нищо повече. С главно „Н“. Разбрахме ли се? Хайде сега, бъди добро момиче и опитай да си припомниш.
— Харесваш ми.
— Знам.
— Добре де, чакай да помисля.
Тя стана и се загледа през прозореца. Не беше лесно да се държи на крака, защото влакчето се изкачваше под наклон почти четирийсет и пет градуса. Изведнъж потънаха в мрака на тунела.
Пет минути по-късно двамата гледаха през скалните прозорци към Айгерванд. Кони бе хванала Озбърн под ръка и стискаше здраво.
— Срам ме е да си призная, но ми се вие свят.
Озбърн погледна часовника си. Фон Холден трябваше вече да е пристигнал. Може би нямаше никаква тайна лаборатория. Може би щеше да се окаже вярна предишната идея — че има среща с някого. В такъв случай Фон Холден щеше да предаде пратката и да хване обратния влак. Всичко би станало за броени минути.