Вера… Чуваше я така, както я помнеше — не такава, каквато бе сега. От време на време тя изплуваше в мислите му, но всеки път Озбърн я прогонваше. Фактите си бяха факти и нищо не можеше да ги промени. Когато му дойдеше времето, когато накрая се изправеше пред нея, щеше да се пребори с реалността, но засега трябваше да мисли само за Фон Холден…
Влакът забави ход. Край прозореца се мярна табела.
Юнгфрауйох.
— Боже Господи — прошепна той.
Ръката му инстинктивно докосна дръжката на пистолета. Е, поне не беше без оръжие.
„Мисли за баща си! Чуй звука, с който ножът на Мериман се впи в корема му! Виж лицето му! Виж как те гледа, сякаш пита какво е станало. Виж как коленете му се подгъват и той рухва на тротоара. Някой крещи! Той е изплашен. Знае, че ще умре. Виж как протяга ръка към теб. Иска да я стиснеш, да му помогнеш. Виж го, Пол Озбърн. Виж го и не се бой от онова, което те чака.“
Спирачките изскърцаха, влакчето се разтърси и запълзя едва-едва. Вече наближаваха. Отсреща проблесна светлина и релсите се раздвоиха. Кони бе казала, че и тази спирка е в тунела, също като Айгерванд и Айсмеер. Само че тук релсите свършваха в дъното. Единственият изход беше там, откъдето бяха дошли. Обратно по тунела.
144.
— Пожар в метеостанцията, господине — обясни един железничар купчината почернели обломки, струпани край стената на тунела. — Снощи беше. Никой не пострада, но със станцията е свършено.
Пожар! Снощи! Също като Шарлотенбург. Също като das Garten.
Докато наближаваха Юнгфрауйох, тревогата на Фон Холден ставаше все по-силна. Боеше се от нов пристъп. Предполагаше, че го плаши не толкова Озбърн, колкото Вера. През последната част от пътуването тя беше тиха, разсеяна и явно се мъчеше да преосмисли нещата. Затова още щом влакът спря, Фон Холден я помъкна към асансьора. До метеостанцията им оставаха не повече от три-четири минути. А стигнеха ли там, всичко беше наред, защото Вера щеше да умре почти веднага.
Точно в този момент Фон Холден видя обломките и узна за пожара. Досега нито веднъж не му бе минавала мисълта, че станцията може да бъде унищожена.
— Пол е там, горе, нали?
— Да — каза Фон Холден.
Сред падащия здрач двамата се изкачваха по стръмните стъпала към обгорелите останки на метеостанцията. Зад тях блестяха светлините на масивната бетонна сграда, приютяваща ресторанта и Ледения дворец. В полумрака отдясно се спускаше стръмно надолу безкрайна, назъбена река от сняг и лед. Горе в небето се извисяваше връх Юнгфрау, облян в кръв от последните слънчеви лъчи.
— Защо няма спасители? Къде са пожарникарите?
Фон Холден със задоволство усети в гласа на Вера гняв, възмущение и страх. Значи каквото и да й минаваше през главата, тя се тревожеше най-вече за Озбърн. Това щеше да я разсейва от други мисли, ако не успееха да се доберат до тунелите и се наложеше да тръгнат обратно.
— Няма спасители, защото никой не знае, че вътре е имало хора. Станцията работи автоматично. Никой не идва насам, освен техниците по поддръжката. Нашата база е по-надолу. При пожар аварийните генератори изолират всяко ниво.
Стъпалата свършиха. Фон Холден блъсна настрани голям шперплатов лист и двамата прекрачиха през овъглената рамка на входа. Вътре царуваше мрак, наситен с тежкия дъх на пушек и разтопен метал. Тук бяха бушували свирепи пламъци. Много по-свирепи, отколкото се полага на обикновен пожар. Доказваше го и разтопената стоманена врата в дъното, скрита зад останките от шкаф за инструменти. Фон Холден откри един забравен лост и се опита да я изкърти, но не успя.
— Залетл, копеле мръсно — тихо изруга той и захвърли лоста.
Нямаше смисъл да отваря вратата. Знаеше какво ще намери отвъд нея — тесен тунел от титанова стомана, превърнат в непроходима плетеница от метални буци.
— Елате — каза той. — Има и друг вход.
Ако автоматите бяха изолирали долните нива, все още имаше надежда.
Когато излязоха навън, Фон Холден остави Вера да слиза пред него. Последните слънчеви лъчи хвърляха върху косата й меко медно сияние. За един кратък миг Фон Холден се запита какво ли е да бъдеш обикновен човек. В този миг си спомни за Джоана. Спомни си как й бе казал съвършено искрено, че не знае дали е способен да обича. А тя бе отвърнала: „Способен си“. Тази неочаквана мисъл доведе друга: че въпреки простичката си външност тя е красива по душа, може би най-красивата жена, която някога бе срещал. И Фон Холден с изумление се запита дали Джоана не е била права, дали в крайна сметка не излизаше, че наистина е способен на обич… и готов да отдаде тази обич само на нея.