После погледът му се прикова към големия стенен часовник в подножието на стълбището. Минутната стрелка сочеше право нагоре. Часът беше пет. В същия момент от високоговорителя обявиха пристигането на влака. Унесът мигновено изчезна и на негово място дойде най-важното.
Озбърн.
145.
Озбърн изчака другите пътници да напуснат вагона. Разсеяно избърса потта от горната си устна. Ръката му не трепереше.
— Успех, душко — потупа го Кони по рамото и се отправи след групата към отворената врата на асансьора в края на релсите.
Озбърн се огледа. Вагонът бе опустял. Извади револвера и прегледа барабана. Шест патрона. Маквей се беше погрижил.
Той отново прибра револвера под колана си и го прикри със сакото. После въздъхна дълбоко и слезе от влака. Веднага усети студа — онзи планински студ, който те посреща, когато излизаш от затоплената кабина на лифта и тръгваш към скиорските писти.
С изненада видя на съседните релси още едно влакче. Вероятно то се движеше извън разписанието, за да свали обслужващия персонал.
Озбърн прекоси перона и заедно с неколцина английски туристи се качи в асансьора. Кабината потегли, после спря и вратата се отвори към просторна зала с кафене и щанд за сувенири.
Англичаните излязоха и Озбърн ги последва. Пред щанда спря и разсеяно взе да прехвърля тениски, пощенски картички и сладкиши — все на тема „Юнгфрауйох“. Всъщност сувенирите не го интересуваха, наблюдаваше лицата на хората в кафенето.
По коридора се зададе ниско, пълничко хлапе на десетина години, следвано от родителите си. Майката и бащата явно бяха американци, облечени в еднакви якета с емблемата на „Чикагските биволи“. В този миг Озбърн се почувства по-самотен от когато и да било през живота си. Не знаеше защо. Дали защото сам се бе откъснал от света дотолкова, че ако Вера или Фон Холден сложеше край на живота му, никой нямаше да забележи или поне да си спомни, че е съществувал? Или защото кратката среща с хлапето отново наливаше в сърцето му горчилката на онова, което му бяха отнели? Или пък заради нещо друго — онова незнайно нещо, съсипващо целия му живот и мечтите за семейство?
Озбърн се изтръгна от дълбините на чувствата и отново огледа залата. От Фон Холден и Вера нямаше никаква следа. Той обърна гръб на сувенирите и тръгна към асансьора. Вратата се отвори почти веднага и отвътре излезе възрастна двойка. Озбърн хвърли последен поглед към залата, после прекрачи в асансьора и натисна горния бутон. Вратата се затвори и кабината потегли нагоре.
Няколко секунди по-късно Озбърн стоеше сред призрачна ледена синева. Намираше се в Ледения дворец — дълъг тунел, изсечен в самия ледник и изпълнен с ледени скулптури. Отсреща американските туристи — между тях и Кони — крачеха бавно покрай възхитителните фигури: хора, животни, автомобил в естествен размер, даже цял бар с масички, табуретки и старомодна бъчонка за уиски.
Озбърн се поколеба, после тръгна напред, като се мъчеше да изглежда съвсем обикновен посетител. Вглеждаше се внимателно във всяко ново лице. Дали не бе сбъркал, че се отдели от американците? Протегна ръка и леко плъзна пръсти по стената на тунела, сякаш подозираше, че не е лед, а само изкусна имитация. Но ледът беше истински. Навсякъде — по пода, стените и тавана. Сред всичкия този лед с нова сила го обзе убеждението, че това е най-подходящото място за експерименти със свръхниски температури.
Но къде? Станцията беше съвсем малка. А за хирургически операции — особено толкова деликатни — е необходимо пространство. Помещения за инструменти, за предоперационна подготовка, операционни зали, отделения за реанимация, болнични стаи. Стаи за персонала. Къде можеше да се разположи всичко това?
Кони бе казала, че единственото забранено място е метеостанцията.
Наблизо една швейцарска екскурзоводка изчакваше търпеливо, докато група младежи се снимаха на фона на тунела. Озбърн се приближи до нея и попита за метеостанцията. Горе, отвърна тя. Близо до ресторанта и външната тераса. Но в момента е затворена заради пожара.