— Загазил си. Полицията ли те гони?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм.
— Тогава защо си толкова нервен? Трепериш като новородено жребче.
Вече бяха пред щанда. Озбърн отново огледа залата. Железничарите вече се настаняваха около близката маса. На съседната седеше американското семейство, което бе забелязал до щанда за сувенири. Бащата посочи към тоалетните и момченцето се отправи натам. На масата до вратата двама младежи пушеха и разговаряха.
— Ела да седнем. Искам да изпиеш това.
Вече бяха минали касата и Кони го водеше към една от страничните маси.
— Какво е?
— Кафе с коняк. Хайде, бъди добро момче и го изпий.
Озбърн я погледна, после взе чашата. Мислите му прелитаха светкавично. Какво да прави? Те бяха тук, в сградата или някъде около нея. Не беше тръгнал след тях. Значи те щяха да дойдат.
— Вие ли сте доктор Озбърн?
Озбърн стреснато вдигна глава. До масата стоеше момчето с якето.
— Да.
— Един човек каза, че ви чака отвън.
Изрусените вежди на Кони подскочиха нагоре.
— Какъв човек?
— До пистата за кучешки впрягове.
— Клифърд, какво правиш? Мислех, че си в тоалетната. — Бащата пристъпи към тях и хвана момчето за ръката. — Извинявайте — обърна се той към Озбърн и пак погледна хлапето. — Защо досаждаш на хората, а?
Двамата се отдалечиха.
Озбърн отново видя баща си, проснат на тротоара. Първобитния страх в очите му. Ужаса. Рязко бутна стола назад и се изправи. Без да поглежда Кони, той заобиколи масата и тръгна към изхода.
147.
Фон Холден чакаше в снега край пистите за кучешки впрягове. Черната раница лежеше до краката му. Държеше деветмилиметров картечен пистолет „Скорпион“ със заглушител. Оръжието беше леко, удобно и имаше пълнител с трийсет и два патрона. Озбърн сигурно щеше да бъде въоръжен, както онази вечер в Зоологическата градина. Фон Холден нямаше представа доколко е трениран противникът, но това беше без значение, защото този път щеше да му отнеме всякакъв шанс за съпротива.
Вера стоеше в мрака на петнайсет метра от Фон Холден, точно между него и изхода за ски-училището. Беше прикована с белезници за дървения парапет около пистите. Можеше да крещи колкото си иска. Горе, в ресторанта, вече се канеха да затварят и никой нямаше да я чуе. Никой освен Озбърн, когато излезе навън. Петнайсет метра бяха достатъчни, за да я види от прага, но и твърде много, за да я чуе някой горе. Целта на Фон Холден бе да ги отведе в мрака отвъд пистите и там да ги ликвидира. Точно затова бе приковал Вера към парапета. Тя изпълняваше ролята, която й бе определил от самото начало. Само че от заложница се превръщаше в примамка.
На четирийсет метра от нея вратата в дъното на Ледения дворец се отвори, за миг бликна светлина и самотен силует прекрачи навън. Ледените висулки край изхода проблеснаха в мрака, вратата се затвори и силуетът спря, смътно очертан на снежния фон. После закрачи напред.
Вера гледаше как Озбърн се приближава по пистата. Знаеше, че е уязвим, защото очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към мрака. Озърна се назад. Фон Холден бе нарамил раницата и се отдръпваше зад близките преспи. Преди малко я беше извел от Ледения дворец, за да я прикове към парапета, без да каже нито дума. Клопката беше грижливо подготвена и Озбърн щеше да попадне в нея.
— Пол! — изкрещя Вера в тъмнината. — Той те дебне. Върни се! Телефонирай на полицията!
Озбърн спря и се вгледа в нея.
— Върни се, Пол! Ще те убие!
Озбърн се поколеба още миг, после отскочи настрани и изчезна. Тя веднага извърна глава към преспите, но от Фон Холден нямаше и следа. Настана тишина, нарушавана само от собственото й дишане. Внезапно усети върху слепоочието си студения допир на метал.
— Не мърдай. Нито звук!
Озбърн стоеше до Вера, притиснал към главата й револвера на Маквей. Напрегнато се вгледа в тъмнината, после извърна очи.
— Къде е? — изсъска той.
В очите му пламтеше жестока, свирепа ярост.
— Пол… — изпищя Вера.
— Попитах къде е.
О, ГОСПОДИ, НЕ! Изведнъж Вера разбра. Озбърн мислеше, че тя е една от тях. От Организацията.
— Пол — умолително изрече тя. — Фон Холден ме освободи от затвора. Казваше, че е полицай, че ме води при теб.
Озбърн леко отпусна револвера. Отново се вгледа в мрака. Изведнъж десният му крак се стрелна напред. С остър пукот дървеният парапет се пречупи и Вера отстъпи настрани, протегнала неловко напред окованите си ръце.