— Върви! — заповяда той и блъсна Вера към пистите, като се стараеше да я държи между себе си и невидимия Фон Холден.
— Пол, недей, моля те…
Озбърн не й обърна внимание. Отпред беше затвореното ски-училище. Зад него имаше телени клетки, в които през деня държаха кучешките впрягове. По-нататък през падащите снежинки едва прозираше бледа синкава светлина. Озбърн дръпна Вера назад и се вгледа през рамото й. Нищо не помръдваше.
— Каква е онази светлина?
— Вентилационна шахта… Тунел. По него излязохме от Ледения дворец.
Озбърн я завъртя към себе си.
— Той е там, нали? Казвай! Да или не?
Не виждаше предишната Вера; виждаше само жената, която му бе изменила. Изпълваха го страх и отчаяние, но въпреки всичко щеше да продължи.
— Не знам.
Вера трепереше от ужас. Ако Фон Холден наистина беше там и влезеха след него, можеше да ги нападне иззад някой ъгъл.
Озбърн се озърна, после блъсна Вера към светлия кръг. Наоколо се раздаваше само тихият шепот на вятъра и хрущенето на снега под краката им. Светлината идваше все по-близо.
— Той изобщо не е в тунела, нали, Вера? — Озбърн присви очи, опитвайки да различи нещо през падащия сняг. — Той е някъде в тъмното и чака да ме изведеш на светло. За теб няма никакъв риск. В Спецназ са го учили как да стреля.
Как бе възможно това? Защо не я разбираше? Защо не вярваше, че говори истината?
— По дяволите, Пол! Изслушай ме…
Вера се завъртя към него и изведнъж застина. Под бледата синкава светлина пред тях тъмнееха стъпки в снега. Озбърн също ги различи. Напудрени с пресен сняг, стъпките водеха право към тунела. Само преди секунди Фон Холден бе стоял тук.
Озбърн рязко блъсна Вера в сянката на кучешките клетки. После се озърна към пистите.
Вера разбра, че той се мъчи да реши как да постъпи. Беше изтощен. Готов да рухне всеки момент. Мислеше само за Фон Холден. Изобщо не усещаше, че допуска грешки. И ако продължеше така, скоро Фон Холден щеше да застреля и двамата.
— Пол, погледни ме! — извика тя с треперещ от вълнение глас. — Погледни ме!
Няколко безкрайни секунди той стоя неподвижно. Снегът бавно се сипеше около тях. После Озбърн се завъртя бавно, с усилие. Въпреки студа по челото му се стичаше пот.
— Чуй ме, моля те — каза Вера. — Няма значение как си стигнал до тия изводи. Истината е, че нямам и никога не съм имала нищо общо с Фон Холден и Организацията. Дошло е време да ми повярваш, длъжен си да го сториш. Да повярваш, че всичко между нас е било истина и нищо… нищо друго няма значение…
Гласът й заглъхна в мрака.
Озбърн я гледаше втренчено. Тя бе засегнала нещо в душата му, за което дори не бе подозирал. Ако решеше да каже „не“, всичко щеше да бъде просто и ясно. Но за да каже „да“, трябваше да изпитва неописуемо, невъобразимо доверие. Да се откаже от себе си, от баща си, от целия свят. И след всички изпитания да каже: „Вярвам на обичта си към теб… и ако това означава смърт, готов съм да я приема“.
Трябваше да се довери безрезервно. До край.
Вера го гледаше. Чакаше. През падащия сняг зад нея едва се различаваха светлините на ресторанта. Сега всичко зависеше от него. От неговия избор.
Озбърн бавно надигна ръка към лицето й.
— Добре — глухо изрече той. — Добре.
148.
Фон Холден се надигна на лакти и пропълзя напред. Къде бяха те? Бяха дошли почти до самата светлина, а после изчезнаха. Всичко трябваше да е толкова просто… Нарочно беше изчакал Озбърн в Ледения дворец. Ако Озбърн го бе последвал, всичко щеше да свърши в страничната шахта. Но планът не бе успял. Затова Фон Холден реши да използва Вера. Тя беше заблуждаваща карта, нищо повече. Знаеше, че Озбърн ги е видял да се качват на влака в Берн. А преди това Вера беше арестувана от германската полиция. Какво можеше да мисли Озбърн, освен че е съучастничка на Фон Холден, бягаща след провала в Шарлотенбург? Изпълнен с ярост от предателството, щеше да я освободи и без да се поддава на молбите й, да я поведе към Фон Холден като заложница.
По снега отпред пробяга вихрушка. Вятърът се засилваше. Снеговалежът също. Фон Холден се намръщи. Погледна нагоре и видя, че откъм запад се задават тежки облаци. Ставаше все по-студено. Трябваше да ги убие по-рано, още докато идваха насам. Но двата трупа толкова близко до сградата бяха неприемлив риск — не толкова за него, колкото за мисията му. Шахтата беше друго нещо. На осемдесет метра от сградата щеше да ги убие спокойно. А Озбърн беше достатъчно объркан, за да тръгне по следите му право към тунела. Никой нямаше да чуе двата заглушени изстрела. После Фон Холден щеше да отмъкне труповете зад пистите и да ги хвърли в бездната. Най-напред Озбърн, след това…