Безценната кутия с Übermorgen си оставаше главна грижа на Фон Холден. Така и трябваше да бъде. Той беше последният оцелял от ръководството на Организацията. „Решителната процедура“ бе създадена именно за подобни случаи. Осъществяването й се оказваше по-трудно от предвиденото, но нали тъкмо затова го бяха избрали. И затова бе оцелял. Мина му оптимистичната мисъл, че може би вече е преодолял най-трудното. По-ниските асансьори навярно бяха оцелели, защото при пожара тунелите над тях бяха изтеглили топлината като огромен комин.
Мисълта, че може да се добере до асансьорите и чувството за изпълнен воински дълг го ободряваха, докато се спускаше по тясната скална площадка. Снеговалежът и студеният вятър му пречеха, но щяха да затруднят и Озбърн. А за разлика от него Озбърн не бе преминал обучение по оцеляване в планински условия. Все още имаше шанс да стигне до отдушника, после снегът щеше да скрие следите му.
Оставаха само тримата. Той, Озбърн и времето.
150.
Пистата рязко зави наляво и Озбърн продължи покрай нея. Търсеше следите на Фон Холден, но досега не бе открил нищо, а снегът не валеше чак толкова бързо, че да ги скрие. Объркан и изплашен, че може да е сбъркал посоката, той се изкачи нагоре и спря. Долу по ръба на скалата се виеше тясна пътека, но не виждаше как да стигне до нея. А и не знаеше дали Фон Холден е тръгнал натам. Това беше само една от десетките възможни посоки.
Канеше се да тръгне обратно, когато ги видя. Пресни следи точно под него, по самия ръб на канарата. Някой бе минал оттам преди минути. Следите се отдалечаваха покрай отвесната скална стена. Може би някъде настрани имаше удобно място за слизане. Но търсенето би отнело часове, а дотогава снегът щеше да затрупа следите.
Озбърн направи няколко крачки покрай пропастта и реши, че би могъл да увисне и да се плъзне надолу. Височината не беше голяма — само пет-шест метра. Но рискът си оставаше. Сред този пущинак от лед и скали нямаше нито клони, нито корени, в които да се вкопчи. Не знаеше какво го чака долу Ако паднеше прекалено бързо, можеше да прелети през тясната площадка и да рухне като камък в бездната.
Канеше се въпреки всичко да поеме риска, когато забеляза скална издатина, водеща право надолу. През деня топящите се снегове я бяха покрили с огромни ледени висулки. Озбърн се вгледа в тях. Изглеждаха стабилна опора. Той пристъпи по скалата, легна по корем и се прехвърли през ръба. Пътеката беше само на пет метра под него. Ако успееше да се задържи за висулките, щеше да слезе бързо. Пресегна се и предпазливо дръпна една от тях. Висулката не помръдна. Озбърн стисна здраво и се отпусна надолу. Зашари с крака, напипа тясна издатина и се опита да хване следващата висулка. Но ръката му не помръдна. Беше залепнала за леда.
Изпънат на пръсти, с високо протегната ръка, той разбра, че е в безизходица. Оставаше му само да се освободи със сила. А това означаваше да пожертва кожата на дланта си. Но друга възможност нямаше. Ако се забавеше тук, скоро щеше да замръзне.
Дълбоко си пое дъх, преброи до три и дръпна с всичка сила. Прониза го огнена болка и ръката му се освободи. Но тласъкът рязко го завъртя настрани и той усети как нещо го блъсна в гърба. Опората изчезна. В следващата секунда вече летеше надолу по ледената пързалка. Отчаяно се помъчи да спре падането с ръце, пръсти, лакти. Напразно. Тялото му се хлъзгаше все по-бързо. Изведнъж зърна под себе си мрак и разбра, че ще прелети през ръба.
С последно отчаяно усилие сграбчи с лявата си ръка единствената скална издатина. Пръстите му отскочиха, но той успя да преметне лакът през скалата и увисна на сантиметри от ръба.
Лежеше по гръб, задъхан и разтреперан. Заби единия крак дълбоко в снега. После другия. Налетяла вихрушка яростно го обсипа със сняг. Озбърн затвори очи и отправи към небето безмълвна молитва. Не беше дошъл толкова далече само за да замръзне сред тая ледена пустош. Това би превърнало целия му живот в безсмислица. А той не желаеше да е живял напразно!
В скалната стена до него тъмнееше широка пукнатина. Озбърн се плъзна на една страна, прехвърли крак върху крак и утъпка стъпало в снега. После се превъртя по корем, сграбчи ръба с две ръце и се изтегли нагоре. Постепенно успя да намести коляно в пукнатината. След това целия крак. Най-сетне успя да се изправи.
Фон Холден се притискаше към отвесната скала на трийсетина метра над него. Ако Озбърн бе прелетял само пет крачки по-близо, щеше да го увлече подир себе си в пропастта.