Като надникна през ръба на пътеката, той видя, че американецът се е вкопчил в някаква пукнатина над бездната. За да се върне горе, трябваше да преодолее почти отвесния заледен склон под ударите на снежните вихрушки. До входа на шахтата оставаха не повече от триста метра по тясната, криволичеща пътека. Нямаше да е лесно, но въпреки снега и леда Фон Холден щеше да се добере дотам за десет-петнайсет минути. За толкова кратко време Озбърн в никакъв случай не би могъл да се изкачи обратно — ако това изобщо бе възможно — камо ли да го настигне. А щом достигнеше шахтата, Фон Холден щеше да изчезне.
Да, полицаите щяха да дойдат, но за да го открият, би трябвало да изчакат поне седмица, докато напусне скривалището си. Едва ли биха го сторили. Най-вероятно щяха да сметнат, че Вера ги е повикала, за да прикрие бягството му в друга посока. Или че е пропаднал в някоя от дълбоките пукнатини по ледника. Така или иначе, щяха да си тръгнат, отвеждайки Вера като съучастничка в убийството на тримата франкфуртски полицаи.
Колкото до Озбърн, дори и да оцелееше до сутринта, разказът му нямаше да е по-убедителен от този на Вера. Бил преследвал някого из планините. А после? Къде е този „някой“? Какво би могъл да отговори? Разбира се, най-добре би било Озбърн да загине. Фон Холден можеше да пристъпи до ръба и да стреля по него в тъмнината. Но нямаше смисъл. Скалата беше хлъзгава, рискуваше да полети в пропастта, или просто да не улучи. А ако Озбърн паднеше долу — ранен или мъртъв — полицаите щяха да разберат, че Фон Холден наистина е бил тук и да повярват на Вера. Тогава нямаше да се откажат токова лесно от преследването. Не. По-добре да го остави долу и да се надява, че ще загине. Ето, това беше правилният избор. Именно затова Шол го бе избрал за Leiter der Sicherheit.
151.
Озбърн бе притиснал лице към скалата. Връхчетата на маратонките му едва се задържаха в тясната каменна издатина. Под него зееше студена, мрачна пустота. Нямаше представа колко далече е дъното, но преди малко наблизо бе отскочил едър камък. Напразно се вслушваше — така и не чу шум от падането. Горе се виждаше ръбът на пътеката, но една издадена скала преграждаше пътя натам. Пукнатината, върху която стоеше, пресичаше вертикално стръмната каменна стена. Можеше да се придвижи наляво или надясно, но не и нагоре.
След малко установи, че отдясно издатината леко се разширява. Отгоре се появиха остри ръбове, които можеха да послужат за опора. Въпреки студа одраната длан на дясната му ръка пламтеше като обгорена с нажежено желязо. При всяко хващане за скалата го пронизваше непоносима болка. Но това беше добре, защото не му позволяваше да се разсейва. Караше го да мисли само за болката и за това, как най-добре да хване следващия ръб. Дясна ръка. Стисни. Плъзни десния крак, намери опора, изпробвай я. Прехвърли тежестта. Задръж. Сега продължавай с лявата ръка и левия крак.
Скалата пред него постепенно завиваше към стръмен улей. Кулоар, както го наричат алпинистите. Но снежните вихри не му позволяваха да различи дали пукнатината продължава по-нататък или свършва дотук. Ако свършваше, едва ли би могъл да се върне обратно. Озбърн спря и се помъчи да стопли с дъх дясната си длан. После лявата. Не знаеше колко време е минало, а часовникът му бе хлътнал в ръкава и нямаше как да го извади, без да застраши равновесието си. Но отлично разбираше, че до утрото има още часове и ако спре да се движи, след броени минути ще замръзне.
Внезапно облаците се разкъсаха и за момент луната надникна иззад тях. Отдясно, на три-четири метра под него, имаше широка площадка, водеща обратно към склона. Изглеждаше заледена и стръмна, но все пак по нея би могъл да се измъкне. После видя и още нещо. Стръмна пътека, криволичеща надолу към ледника. И върху нея човешки силует с раница на гърба.
В следващия миг луната отново изчезна и вятърът се засили. Снежинките се впиваха в лицето на Озбърн като късчета натрошено стъкло и той се притисна още по-плътно към скалата. Площадката е реална, помисли той. На нея ще намериш опора. Незнайната сила, която те доведе дотук, сега ти предлага още един шанс. Вярвай.
Озбърн пролази до края и отпусна крак. Не срещна нищо, освен пустота. Вярвай, Пол. Вярвай в онова, което видя.
И той се отблъсна в мрака.
152.
Без сам да знае защо, Фон Холден мислеше за Шол и неговия жесток, убийствен страх да се покаже без дрехи. Носеха се слухове, че още в детството пенисът му бил откъснат при злополука. Или че бил хермафродит с мъжки и женски полови органи и сам се смятал за чудовище…