Фон Холден бе на мнение, че Шол не желае да го виждат гол, защото се гнуси от всяка форма на човешка топлина. За него бе важна само силата на ума и поради това всички телесни и емоционални потребности го отвращаваха, макар че продължаваха да бъдат част от него.
Внезапно унесът отмина и Фон Холден отново видя тясната пътека, отляво на която се простираше стръмната пустош на ледника. Горе в небето луната надникна иззад разкъсаните облаци. Фон Холден вдигна глава и зърна нечия сянка да пълзи по скалата над него. Озбърн! Точно под него имаше широка площадка. Ако я забележеше и успееше да се спусне до нея, след секунди щеше да открие следите на Фон Холден в пресния сняг.
Луната изчезна зад облаците и отново настана мрак. Стори му се, че вижда как силуетът полита надолу. До отдушника оставаха само петдесетина метра и Озбърн лесно щеше да го проследи. Стига толкова, помисли Фон Холден. Убий го сега и пренеси трупа в шахтата. Никой няма да го намери.
Около минута Озбърн лежа замаян от падането. Когато се опомни, той се надигна на коляно и хвърли поглед към мястото, където бе забелязал Фон Холден. Смътно различи тясната пътека покрай скалата, но от Фон Холден нямаше и следа. Надигна се и изведнъж го обзе страх, че е изгубил револвера на Маквей. Но оръжието си беше на място, под колана му. Извади го и обтегна ударника. После тръгна напред по корниза, като се придържаше със свободната ръка за скалата.
Фон Холден намести раницата по-удобно и отстъпи така, че да вижда ясно пътеката над себе си. После извади картечния пистолет и зачака.
Когато Озбърн достигна пътеката, корнизът стана по-тесен. Луната отново надникна между облаците. Светлината й се стовари върху него като лъч на театрален прожектор. Той инстинктивно се просна на снега и в същия миг автоматичен откос раздроби скалата зад гърба му. Обсипа го дъжд от ситни каменни парченца. После луната изчезна и сред мрака отново се възцари безмълвие, нарушавано само от вятъра. Озбърн нямаше представа откъде бяха дошли изстрелите. Не бе чул нищо. А това означаваше, че оръжието на Фон Холден е със заглушител. Ако противникът се намираше по-горе, Озбърн беше открит като на длан.
Пропълзя напред и надникна през ръба. Около метър и половина по-долу имаше скална издатина. Не беше кой знае какво, но по-добро укритие нямаше да намери. Използвайки прикритието на мрака, той скочи и се хвърли напред. В същия миг нещо го блъсна в рамото и го отметна назад. Раздаде се оглушителен гръм. Озбърн рухна по гръб върху снега и за миг пред очите му причерня.
Когато се опомни, видя над себе си стръмната канара. В ноздрите му нахлу мирис на барут и той осъзна, че револверът е гръмнал при скока. Разпери ръце и опита да се надигне, но внезапно над него се изправи черен силует.
Беше Фон Холден. С раница на гръб и някакъв странен пистолет в ръката.
— В Спецназ ни учеха, че човек трябва да се усмихва на своя убиец — тихо каза той. — Това го прави безсмъртен.
Изведнъж Озбърн разбра, че ще умре. И всичко, което го бе довело дотук, щеше да свърши след броени секунди. Осъзна простата, трагична истина, че нищо не може да стори. Но все още беше жив и имаше надеждата Фон Холден да му разкрие нещо, преди да го застреля.
— Защо бе убит баща ми? — запита Озбърн. — Заради скалпела, който изобрети? Заради операцията на Елтон Либаргер? Кажете ми. Моля ви.
Фон Холден се усмихна с ледено високомерие.
— Für Übermorgen — победоносно изрече той. — За деня след утре!
Сетне стреснато извърна глава, защото от мрака над тях се раздаде гръмовен тътнеж. Беше като звука на освирепял ураган, който се напъва да изтръгне земята изпод нозете им. Грохотът стана оглушителен и наоколо се посипаха парчета скала. После фронтът на лавината връхлетя върху тях и двамата с Озбърн отхвръкнаха през ръба като парцалени кукли. Премятаха се, летейки надолу по тесен и стръмен улей. В един миг от този кошмарен полет Озбърн зърна лицето на Фон Холден, вкаменено от недоверие и ужас. После лицето изчезна сред ревящия поток от лед, камъни и сняг.
153.
Фон Холден излетя пръв върху почти равна площадка от скали и отделни камъни. Мъчително се изправи на крака и хвърли поглед наоколо. Над него се издигаше стръмният улей, по който бяха пропаднали. Отгоре продължаваха да се сипят снежни потоци. Завъртя се и зърна ледника точно там, където трябваше да бъде. Но всичко останало изглеждаше непознато. Нямаше ни най-малка представа къде може да е пътеката. Вдигна глава с надеждата, че луната ще се покаже иззад облаците, но видя само небето. Беше кристално чисто, без нито едно облаче. Ала нямаше нито луна, нито звезди. Вместо тях високо в небосвода се издигаше зелено-пурпурното сияние. Огромните, ужасяващи, пастелни драперии на неговия кошмар.