— Какво има? — изненадано запита той.
Вера видя как очите му бавно се насочват към нейните и разбра, че го е изтръгнала от някакво странно видение.
— Искам да те поканя в апартамента си — каза тя.
— Какво? — слиса се Озбърн.
Отляво и отдясно подтичваха минувачи. Без да обръщат внимание на дъжда, градинарите се подготвяха за работа.
— Казах, че искам да те поканя в апартамента си.
— Защо?
— Искам да те изкъпя.
— Да ме изкъпеш ли?
— Точно така.
Той се ухили като хлапак.
— Значи първо изобщо не искаше да се видим, а сега ме каниш в апартамента си?
Вера се изчерви.
— Че какво лошо има в това?
— Наясно ли си какво правиш?
— Да. Хрумнало ми е да те изкъпя, а пък онова, дето в хотела го представят за вана, няма да побере и кученце.
— Ами твоят „френчо“?
— Престани да го наричаш така.
— Кажи как му е името и ще престана.
Вера помълча, после отсече:
— Не ми пука за него.
— Тъй ли? — усмихна се той, убеден, че всичко е на шега.
— Тъй.
Озбърн я погледна по-внимателно.
— Ти май говориш сериозно.
Вера решително кимна.
— И откога?
— Откакто… Не знам. Откакто реших и толкоз!
По гласа й личеше, че не желае да обсъжда въпроса.
Озбърн не знаеше нито какво да мисли, нито дори какво да чувства. В понеделник тя бе казала, че не желае повече да го вижда. Имала си любовник, изтъкната обществена фигура. Днес беше четвъртък. Любовникът отпадаше, на негово място идваше Озбърн. Нима Вера наистина изпитваше толкова дълбока привързаност към него, за да постъпи така? Или любовникът беше нейна измислица, колкото да го пропъди и да сложи край на една мимолетна авантюра?
Ветрецът откъм реката разроши косата й и тя енергично намести кичура зад ухото си. Да, знаеше какво рискува, но не даваше пукната пара за това. Разбираше само едно: че в момента желае да се люби с Пол в своя апартамент, в собственото си легло. Искаше да бъде изцяло с него през всичкото време, с което можеха да разполагат. До следващото дежурство оставаха четирийсет и осем часа. Франсоа — онзи, когото Озбърн наричаше „френчо“ — беше в Ню Йорк и не се бе обаждал от няколко дни. Какво пък, тя беше свободен човек и имаше пълното право да върши каквото си иска, когато си иска и където си иска.
— Уморена съм. Идваш ли? Да или не?
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм — каза тя.
Часът беше десет без пет.
20.
Събуди я телефонен звън. В първия момент нямаше представа къде се намира. През стъклата на открехнатата балконска врата нахлуваше мътна светлина. Над Сена обедното слънце бе прекратило напразните си опити да разкъса тежките облаци и унило се криеше зад тях. Все още сънена, Вера се надигна на лакът и огледа стаята. Навсякъде се търкаляха дрехи. Чорапите и бельото й лежаха на пода, останалото май беше под леглото. Мислите постепенно се проясниха и тя осъзна, че е в спалнята и телефонът звъни. Като се прикри с края на чаршафа, сякаш отсреща можеха да я видят, тя посегна към слушалката.
— Oui?5
— Вера Монере?
Мъжки глас. Никога не го бе чувала.
— Oui… — озадачено повтори тя.
Отсреща се чу щракване и връзката прекъсна.
Вера остави слушалката и се огледа.
— Пол? — подвикна тя. — Пол?
Този път в гласа й се прокрадваше тревога. Пол не отговори и тя разбра, че е излязъл. Ставайки от леглото, зърна голотата си отразена в старинното огледало на тоалетната масичка. Отдясно вратата на спалнята беше широко разтворена. Няколко смачкани кърпи се валяха в мивката и на пода край бидето. Смъкнатата найлонова завеса покриваше половината вана. В другия край една от нейните обувки се мъдреше тържествено върху затворения капак на тоалетната. Всеки би разбрал от пръв поглед, че в банята, спалнята и Бог знае още къде из апартамента се е разигравало истинско любовно сражение. Почти цялото тяло я болеше, а останалото беше ожулено до кръв. Имаше чувството, че е сключила съюз с див звяр и така е пуснала на свобода някаква първобитна стихия, нарастваща миг след миг, тласък след тласък, докато се превърне в титаничен взрив на телесна и емоционална жажда, от която няма друг начин за бягство, освен пределното физическо изтощение.
Тя извърна глава, видя отражението си в огледалото и пристъпи натам. Не беше сигурна какво точно вижда, но усещаше, че е някак променено. Стройната фигура и малките гърди си оставаха същите. Косата, макар и безобразно разрошена, изглеждаше непроменена. Имаше още нещо. Нещо бе изчезнало и на негово място бе дошло друго.