Маквей зяпна.
— Шегувате се.
— Не се шегувам — каза Лебрюн и запали нова цигара.
— Озбърн знае ли?
Лебрюн мълчаливо сви рамене. Маквей се ухили.
— Значи госпожицата кръшка, така ли?
— Oui — лекичко се усмихна Лебрюн. Един ветеран от отдел за убийства, та бил той дори и американец, не би следвало да се изненадва от „l’amour8“. Или поне трябваше да е наясно как отчайващо могат да се забъркат нещата в подобна история.
Маквей се изправи.
— Ако не възразявате, смятам да мина през хотела и после потеглям за Лондон. Попаднат ли ви и други блестящи находки, първо ги проверете самостоятелно, бива ли?
— Доколкото си спомням, и в този случай предложих същото — усмихнато напомни Лебрюн. — Едва ли сте забравил, че идеята да пристигнете в Париж беше ваша.
— Другия път ме посъветвайте да не върша щуротии — изръмжа Маквей и тръгна към вратата.
— Маквей. — Лебрюн се пресегна да изгаси цигарата. — Днес следобед не успях да ви открия.
Маквей не отговори. В детективската работа често използваше свои собствени методи, които не винаги бяха законни и поради това избягваше да замесва в тях колеги — все едно дали са от Париж, Интерпол, Лондон или Лос Анджелис.
— Жалко, че не се чухме тогава — добави Лебрюн.
— Защо? — троснато запита Маквей, като се питаше дали французинът знае какво точно е вършил.
Лебрюн извади от чекмеджето нова папка и му я подаде.
— Мъчехме се да изясним тази история. С вашия богат опит можехте да ни помогнете.
За момент Маквей го изгледа втренчено, после разгърна папката. Вътре имаше снимки от мястото на изключително жестоко убийство, извършено вероятно в хола на малък апартамент. Отделни фотографии показваха коленете в едър план. И двата крака бяха простреляни с едрокалибрени куршуми.
— Американски колт 38-ми калибър със заглушител — тихо поясни Лебрюн. — Намерихме го до трупа. Дръжката е омотана с лейкопласт. Никакви отпечатъци. Номерът е изпилен.
Маквей погледна следващите две снимки. Първата показваше лицето на жертвата. То изглеждаше подпухнало три пъти над нормалните си размери. Ужасените очи бяха изхвръкнали от орбитите. Около шията беше стегната примка от дебела тел, може би закачалка за дрехи. На втората снимка се виждаха слабините. Те също бяха простреляни.
— Божичко — едва чуто прошепна Маквей.
— Направено е със същото оръжие — добави Лебрюн.
Маквей надигна глава.
— Някой се е опитвал да изтръгне нещо от него.
— Ако бях аз, щях да призная каквото искат — каза Лебрюн. — Просто за да ме убият.
— Защо ми показвате всичко това? — запита Маквей. Парижката полицейска префектура се славеше с блестящи специалисти по разследване на убийства. В случая неговите съвети бяха просто излишни.
— Защото не искам да ни напуснете толкова скоро — усмихна се Лебрюн.
Маквей отново се втренчи в папката.
— Нещо не ви разбирам.
— Името на човека е Жан Пакар. Частен детектив от парижкия клон на „Колб интернешънъл“. Във вторник е бил нает от доктор Пол Озбърн, за да издири някого.
— Озбърн?
Лебрюн пак запали цигара, духна клечката и кимна.
— Не го е направил Озбърн, това е работа на професионалист — възрази Маквей.
— Знам. Техниците намериха размазан отпечатък върху парче стъкло. Не беше на Озбърн и не го открихме в нашите компютри. Затова пратихме отпечатъка в лионската централа на Интерпол.
— И какво?
— Маквей, трупът бе открит едва тази сутрин.
— Така или иначе, не е бил Озбърн — твърдо заяви Маквей.
— Да, не е бил той — съгласи се Лебрюн. — Може пък да е съвпадение и да няма нищо общо с него.
Маквей придърпа стола и седна. Лебрюн прибра папката в чекмеджето.
— Сега си мислите, че нещата и без това са объркани, а тая история около Жан Пакар няма нищо общо с обезглавените трупове. Но в същото време си казвате, че дойдохте в Париж заради Озбърн, защото има някакъв нищожен шанс той да е свързан с престъпленията. Сега шансът е налице. И вие се питате дали пък връзката няма да излезе наяве, ако дълбаем достатъчно търпеливо и достатъчно дълго… Прав ли съм, Маквей?
Маквей вдигна глава.
— Oui — каза той.