Край отсрещния тротоар Озбърн видя иззад волана на пежото как същият човек отвори вратата, озърна се към заведението и излезе. Озбърн сви рамене. Не знаеше кой е, но във всеки случай не беше Канарак.
Пекарят бе влязъл в пет и петнайсет. Сега наближаваше шест без четвърт. На връщане от крайбрежния парк Озбърн бе минал маршрута в най-натовареното време само за двайсет и пет минути и малко след четири вече чакаше пред пекарната. Даже бе успял да обиколи пеш из квартала и да се върне в колата преди излизането на Канарак.
В радиус от пет-шест пресечки бе открил три подходящи улички и два входа към затворени складове. Всяко от петте места можеше да му свърши работа. Ако и утре Канарак тръгнеше по същия път, щеше да мине край най-удобното от тях — тясна неосветена пресечка, оградена с високи стени и то само на няколко крачки от пекарната.
Пак със същите джинси и маратонки плюс вълнена шапка, прихлупена ниско над лицето, Озбърн щеше да изчака Канарак в тъмното. После щеше да го нападне изотзад със спринцовка в ръката и още една в джоба за всеки случай. С лявата ръка през гърлото щеше да дръпне Канарак заднешком към пресечката и същевременно с дясната щеше да забие иглата през дрехите дълбоко в бедрото му. Несъмнено Канарак щеше да окаже яростна съпротива, но за инжекцията трябваха не повече от четири секунди. После Озбърн трябваше само да отскочи и да остави врага да върши каквото си иска. Дали щеше да нападне или да бяга, нямаше никакво значение. След по-малко от двайсет секунди краката му щяха да загубят чувствителност. След още двайсет вече нямаше да се държи прав. Щом паднеше, Озбърн щеше да се заеме с него. Ако случайно дойдеха минувачи, щеше да каже на английски, че приятелят му е американец и трябва да го откара в болница с пежото на ъгъла. А парализираният „приятел“ не би могъл да възрази. След потеглянето с колата Канарак щеше да е напълно безпомощен и обзет от ужас. Цялото му съзнание щеше да бъде съсредоточено върху усилията да диша.
Сетне, на път през Париж към реката и безлюдния парк, ефектът от препарата щеше да поотслабне и Канарак отново щеше да си поеме въздух. И тъкмо когато започнеше да се чувства малко по-добре, Озбърн щеше да извади втората спринцовка, да му разкрие кой е и да го заплаши с нова, по-мощна и по-незабравима доза. Тогава и само тогава щеше да се облегне спокойно и да запита Канарак защо е убил баща му. А Канарак със сигурност щеше да отговори.
23.
Пет минути след шест Анри Канарак излезе от кафенето и с небрежна походка се отправи към метрото срещу Източната гара.
Озбърн го проследи с поглед, после щракна лампата и се приведе над разгърнатата карта. Трийсет и пет минути по-късно бе изминал почти двайсет километра и наближаваше познатия жилищен блок в Монруж. Спря на една странична улица, излезе от колата и отиде да се прикрие в сянката срещу дома на Канарак. След четвърт час Канарак се зададе по тротоара и влезе в сградата. През целия път от пекарната до вкъщи не бе подал признак, че се чувства застрашен или под наблюдение. Нито веднъж не се бе отклонил от старите навици. Озбърн се усмихна. Всичко вървеше точно по план.
В осем без двайсет той спря пежото пред хотела, подаде ключовете на служителя от гаража и влезе. Докато пресичаше фоайето, хвърли поглед към рецепцията.
— Съжалявам, мосю, няма вести за вас — усмихна се дребничката брюнетка.
Озбърн благодари и продължи напред. Беше се надявал на вест от Вера, но в същото време се радваше, че не го е потърсила. Не биваше да се разсейва. Сега трябваше да избягва усложненията и да насочи цялата си мисъл към главната задача. Питаше се защо ли бе казал на инспектор Бара, че ще напусне Париж след пет дни. Със същия успех би могъл да посочи седмица, десет дни или дори две седмици. Петте дни концентрираха всичко до границите, отвъд които рискуваше да загуби контрол. Събитията се развиваха прекалено бързо. Всяко нарушение в ритъма означаваше провал. Не оставаше място за грешки или непредвидени случайности. Ами ако Канарак внезапно се разболееше и утре си останеше у дома? Тогава какво? Да нахълта в апартамента с взлом и да свърши всичко там? Ами другите хора? Жената на Канарак, роднини, съседи… Нямаше място за подобна случайност, той сам бе определил рамките. Нямаше свободно пространство. Никакво. Сякаш държеше динамитна шашка със запален фитил. Какво можеше да стори, освен да продължава по плана и да се надява, че всичко ще свърши добре?