Сега двамата бяха сами в коридора. В съзнанието на Озбърн отекна тревожен сигнал. Той рязко спря и се обърна.
— Какво искате?
Отговорът прозвуча спокойно, без следа от заплаха.
— Да ми отделите няколко минути. Казвам се Маквей. Земляци сме, аз също идвам от Лос Анджелис.
Озбърн го огледа внимателно. Човекът беше на около шейсет и пет години, висок към метър и седемдесет и пет и сигурно тежеше около осемдесет килограма. Зелените му очи бяха изненадващо сърдечни, а прошарената кестенява коса започваше да оредява на темето. Носеше обикновен сив костюм, навярно от магазин за конфекция. Вратовръзката съвсем не подхождаше на бледосинята полиестерна риза. Имаше вид на добродушно старче, навярно така би изглеждал и собственият му баща, ако бе доживял до днес. Озбърн се поуспокои.
— Познаваме ли се? — запита той.
— Аз съм полицай — каза Маквей и извади значката си.
Озбърн усети как сърцето му подскочи в гърлото. За втори път през последните няколко минути имаше чувството, че ще припадне. Нейде в далечината чу собствения си немощен глас:
— Не разбирам. Случило ли се е нещо?
По коридора се зададе възрастна двойка във вечерно облекло. Маквей отстъпи до стената. Мъжът се усмихна и му благодари. Маквей го изчака да отмине, после отново погледна Озбърн и кимна към стаята му.
— Защо да не поговорим вътре? Или долу в бара, ако предпочитате.
Нарочно се държеше небрежно, почти безразлично. Нямаше значение дали ще говорят в стаята или в бара, важното беше Озбърн да се отпусне. Все едно, докторът нямаше да избяга, поне засега. Пък и Маквей вече бе видял каквото имаше за гледане в стаята.
Озбърн полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си. В края на краищата до момента не бе сторил нищо. Даже набавянето на сукцинилхолин чрез Вера не беше кой знае какво нарушение. Най-много да го упрекнат, че е потърсил вратичка в законите. Освен това Маквей беше от американската полиция — с каква власт можеше да разполага тук? Стегни се, каза си той. Бъди любезен и разбери какво иска. Може да се окаже някаква дреболия.
— Добре — каза той, после отключи и покани Маквей да влезе. Затвори вратата и остави ключовете и вестника на масата. — Седнете, моля. Ако нямате нищо против, ще ида да си измия ръцете.
— Разбира се.
Докато Озбърн беше в банята, Маквей седна на ръба на креслото и огледа стаята. Всичко беше същото както днес следобед, когато показа значката си на чистачката и срещу двеста франка получи разрешение да влезе.
— Ще пийнете ли? — запита Озбърн, след като си избърса ръцете.
— Ако ми правите компания.
— Имам само скоч.
— Чудесно.
Озбърн излезе от банята с начената бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Взе две чаши от имитацията на старинно френско писалище, махна целофановите обвивки и наля уиски.
— За жалост не разполагам и с лед.
— Не съм придирчив.
Маквей закова поглед върху маратонките на Озбърн. Целите бяха облепени със засъхнала кал.
— Поддържате формата, а?
— Какво имате предвид? — запита Озбърн и му подаде чашата.
Маквей кимна надолу.
— Обувките ви са кални.
— Аз… — Озбърн се поколеба за миг, после продължи с широка усмивка — … бях излязъл да се разходя. Паркът пред Айфеловата кула е разкопан. С тоя дъжд няма как да мине човек, без да се изкаля.
Маквей отпи от уискито. В паузата Озбърн се запита дали лъжата е проличала. Всъщност не беше лъжа. От вчерашната разходка си спомняше, че паркът наистина е ужасно разкопан. За всеки случай предпочете да смени темата.
— И тъй? — каза той.
— И тъй… — проточи Маквей. — Бях във фоайето, когато отидохте да си купите вестник. Забелязах реакцията ви.
Той кимна към вестника върху масата. За да спечели малко време, Озбърн надигна чашата. Рядко пиеше. Едва след онази първа вечер с преследването на Канарак и разпита в полицията бе поръчал по телефона да му донесат бутилка скоч. Сега се радваше, че го е сторил.
— Значи затова сте тук…
Погледите им се кръстосаха. Добре де, знаят, каза си Озбърн. Дръж се открито, без емоции. Разбери какво друго са изровили.
— Както знаете, господин Пакар работеше за една международна детективска компания. Имах съвсем друга работа с парижката полиция, когато изникна този случай. И тъй като сте един от последните клиенти на господин Пакар… — Маквей с усмивка отпи глътка уиски. — С две думи, парижките колеги ме помолиха да поговоря с вас. Като сънародник. Да разбера дали имате някаква представа кой би могъл да го стори. Сам разбирате, че тук не разполагам с никаква власт. Просто помагам.