— Около ден и половина.
— И отседнахте в хотел „Коноут“.
— Да.
Озбърн усети как под мишницата му плъзна струйка пот. Изведнъж Маквей бе загубил всякаква прилика с добродушно старче.
— Какво правихте по време на престоя си там?
Лицето на Озбърн пламна от гняв. Не разбираше нищо, освен че го притискат до стената и това не му харесваше. Може би знаят за Канарак, помисли той. Може би се мъчеха да го вкарат в капана по заобиколен път. Но нямаше да им се даде. Ако Маквей знаеше за Канарак, трябваше сам да повдигне темата.
— Господин полицай, какво съм правил в Лондон е личен въпрос. Нека спрем дотук.
— Слушай, Пол — тихо каза Маквей. — Нямам намерение да ти се бъркам в личния живот. Издирвам неколцина изчезнали. Ти не си единственият, с когото разговарям. Искам само да знам как е протекъл престоят ти в Лондон.
— Може би трябва да потърся адвокат.
— Ако смяташ, че ти трябва, не възразявам. Ето телефона.
Озбърн извърна глава.
— Пристигнах в събота следобед и вечерта отидох на театър — глухо изрече той. — После се почувствах зле. Върнах се в хотела и не напуснах стаята до понеделник сутринта.
— Включително през цялата неделя?
— Точно така.
— Изобщо ли не напуснахте стаята?
— Изобщо.
— Поръчахте ли храна?
— Хващал ли ви е някога скоротечен грип? Имах висока температура и диария, комбинирана с антиперисталтика. По-просто казано — повръщах. Не ми беше до ядене.
— Сам ли бяхте?
Отговорът на Озбърн бе бърз и категоричен:
— Да.
— Видя ли ви някой?
— Не, доколкото знам.
Маквей помълча, после тихо запита:
— Защо ме лъжете, доктор Озбърн?
Днес беше четвъртък вечер. Преди да потегли за Париж в сряда следобед, Маквей бе помолил Нобъл да провери престоя на Озбърн в хотел „Коноут“. И малко след седем тази сутрин Нобъл бе позвънил по телефона, за да съобщи, че Озбърн е наел стая в събота следобед и напуснал в понеделник сутринта. Записал се като доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис, без придружител. Малко по-късно в стаята му влязла жена.
— Моля? — възкликна Озбърн, прикривайки уплахата си под маската на гняв.
— Не сте бил сам. — Маквей не му остави време да възрази. — Млада жена. Тъмнокоса. Възраст около двайсет и пет години. Името й е Вера Монере. В събота вечер сте правили любов с нея в таксито от Лейсистър скуеър до „Коноут“.
— Боже Господи!
Озбърн бе зашеметен. Не бе в състояние даже да си представи откъде и как полицията е узнала всичко това. Накрая бавно кимна.
— Заради нея ли дойдохте в Париж?
— Да.
— Предполагам, че и тя е боледувала заедно с вас.
— Да, така е…
— Отдавна ли я познавате?
— Миналата седмица се запознахме в Женева. Тя ме придружи до Лондон. После замина за Париж. Стажува тук.
— Стажува ли?
— Завършила е медицина. Скоро ще стане лекарка.
Значи лекарка! Маквей любопитно огледа Озбърн. Интересна работа, трябваше само малко да поразмърда нещата и подробностите се сипеха една след друга. Много здраве на Лебрюн с неговата празна папка!
— Защо не я споменахте?
— Казах ви, че въпросът е личен.
— Докторе, тя е вашето алиби. Може да потвърди как е протекъл престоят ви в Лондон.
— Не искам да я замесвам.
— Защо?
Озбърн усети, че отново му накипява. Маквей започваше да става досаден с тия непрекъснати обвинения, а Озбърн никога не бе проявявал особена търпимост към намесата в личния му живот.
— Вижте какво. Сам казахте, че тук нямате никаква власт. Изобщо не съм длъжен да ви отговарям.
— Прав сте — кротко се съгласи Маквей. — Но мисля, че ще проявите желание. Паспортът ви е в местната полиция. Освен това, стига да поискат, могат да ви обвинят в предумишлено нападение. Аз им върша услуга. Ако си въобразят, че ми създавате трудности, може да се поколебаят дали да ви оставят на свобода. Особено пък след като името ви е свързано с убийство.
— Вече ви казах, че нямам нищо общо с това!
— Сигурно — съгласи се Маквей. — Но може да прекарате доста време в някой френски затвор, докато властите решат да ви повярват.
Озбърн имаше чувството, че след безкрайно въртене в перална машина са го прехвърлили в центрофугата. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпва.