Ако Джуди бе още жива, сигурно щеше да го придружи на това пътешествие. Ако не се броят рибарските му излети, само веднъж бяха пътували заедно — до Хавай. Две седмици през седемдесет и пета. Едно пътуване до Европа просто не им беше по джоба. Е, този път биха могли да си го позволят. Нямаше да е в първа класа, но нали щеше да е за сметка на Интерпол.
Щрак.
3:26.
— Кал! — внезапно изрече Маквей и се надигна. Включи лампата, отметна завивките и изтича към банята. Наведе се, вдигна едната обувка и я огледа. После другата. Засъхналата кал по тях беше сива, почти черна. А по маратонките на Озбърн бе забелязал червеникава кал.
29.
Докато влакът за Марсилия се отделяше от перона, Мишел Канарак погледна часовника. Беше 6:54 сутринта. Не носеше друг багаж освен дамската си чанта. Петнайсет минути след като бе забелязала долу ситроена на Анес Демблон, тя напусна апартамента. На гарата си купи билет втора класа до Марсилия, намери свободна скамейка и седна. Трябваше да чака почти девет часа, но това не я вълнуваше.
Не искаше от Анри нищо, дори детето, заченато с любов само преди осем седмици. Всичко бе станало тъй внезапно, че се чувстваше зашеметена. Най-вече защото бе връхлетяло изневиделица.
След като напусна гарата, влакът ускори ход и парижките сгради се превърнаха в размазани петна. Само преди двайсет и четири часа светът около Мишел беше топъл и жив. Всеки ден бременността я изпълваше с нова и нова радост — така бе и в деня, когато Анри се обади, че заминава с мосю Льобек до Руан да търсят място за нова пекарна. Тогава дори си бе помислила, че това крие надежда за повишение. А после всичко рухна в един-единствен миг. Всичко. Оказа се, че е била лъгана, мамена. Нещо повече, беше пълна глупачка. Трябваше от самото начало да разбере каква власт има над нейния мъж онази кучка Анес Демблон. А може би наистина знаеше, но до снощи отказваше да го приеме. В такъв случай нямаше кого да обвини, освен себе си. Коя друга би приела съпругът й всеки ден да отива на работа в компанията на неомъжена жена, пък била тя и грозна? Но колко пъти Анри я успокояваше: „Анес е просто приятелка, любов моя, най-обикновена стара мома. С какво би могла да ме заинтересува?“
„Любов моя.“ Отново чу гласа му и усети, че й призлява. В сегашното си състояние би ги убила и двамата без колебание. Зад прозореца градът бе отстъпил място на ниви и ливади. Насрещен влак прелетя с грохот към Париж. Мишел Канарак вече никога нямаше да стъпи в Париж. С Анри и всичко около него беше свършено. Край. Сестра й трябваше да разбере и да не я разубеждава.
Как го бе казал? „Върни си моминската фамилия.“
Точно това щеше да направи. Още щом успееше да си намери работа и да събере пари за адвокат. Тя се облегна назад, затвори очи и се вслуша в тракането на влака, устремен към Южна Франция. Днес беше 7 октомври. След месец и два дни щяха да се навършат осем години от сватбата им.
В Париж Анри Канарак спеше, свит на кълбо върху креслото в хола на Анес Демблон. В пет без четвърт бе откарал Анес на работа, после се бе върнал със ситроена в нейното жилище. Собственият му апартамент на авеню Вердие 175 беше пуст. Който и да се вмъкнеше там, нямаше да открие нито хора, нито нещо, което да му подскаже къде са се дянали. Зеленият найлонов чувал с неговите работни дрехи, бельо, обувки и чорапи бе хвърлен в пещта на парното и за броени секунди се бе превърнал в дим. Всяка дреха, която бе носил при убийството на Жан Пакар, сега се рееше на микроскопични частици из въздуха или лежеше разпръсната върху покривите на Монруж.
На петнайсет километра разстояние, от другата страна на Сена, Анес Демблон седеше зад бюрото си в пекарната и попълваше известията за неплатени сметки, както правеше на всяко пето число. Вече бе предупредила мосю Льобек и работниците, че Анри Канарак е трябвало спешно да замине за провинцията по семейни дела и вероятно ще отсъства поне седмица. Около шест и половина тя остави до телефона и на касата в хлебарницата бележки с препоръката всички въпроси относно Канарак да бъдат отправяни към нея.
Почти по същото време Маквей предпазливо пристъпваше из парка Шан дьо Марс пред Айфеловата кула. Навъсеното утро разкриваше пред погледа му същата разкопана правоъгълна градина, която бе напуснал снощи. По-нататък имаше още разровени алеи. Зад тях други, все още незасегнати от реконструкцията, се пресичаха на всеки петдесет метра. След като заобиколи парка от едната страна, Маквей прекоси към отсрещната и пое обратно, оглеждайки непрекъснато земята. Никъде не забеляза друго, освен сивкаво-черната кал, която отново покриваше обувките му.