Выбрать главу

Внезапно в лицето му плиснаха ярки слънчеви лъчи и той осъзна, че вече са напуснали облаците и летят над Ламанша. За пръв път от седмица насам виждаше слънцето. Маквей погледна часовника си.

Беше 14:40.

33.

Петнайсет минути по-късно в хотелската си стая Пол Озбърн изключи телевизора и пъхна трите пълни спринцовки в десния джоб на якето. Тъкмо го бе облякъл и крачеше към вратата, когато телефонът иззвъня. Трепна и сърцето му заподскача бясно. По тази реакция осъзна, че е далеч по-напрегнат, отколкото предполагаше и това съвсем не му хареса.

Телефонът продължаваше да звъни. Озбърн погледна часовника. Беше 14:57. Кой го търсеше? Полицията ли? Не. Вече се бе обадил на Бара и полицаят го увери, че утре следобед при регистрацията за полета паспортът му ще го чака на гишето на „Ер Франс“. Инспекторът се държа любезно, даже подхвърли някаква шега за лошото време. Значи не беше полицията, освен ако си играеха на котка и мишка, или пък Маквей имаше някакъв нов въпрос. Но точно сега нямаше желание да разговаря нито с Маквей, нито с когото и да било.

Телефонът замлъкна. Неизвестният отсреща бе оставил слушалката. Може би грешен номер. Или Вера. Да, Вера. Озбърн смяташе да й позвъни по-късно, когато всичко свърши, но не преди това — иначе тя би могла да долови нещо в гласа му или да настои, че трябва непременно да се видят.

Пак погледна часовника. Наближаваше 15:05. „Уестсайдска история“ започваше в 16:00, тъй че трябваше да се добере до киносалона най-късно към 15:45, за да има време за спречкването с контрольора. А предпочиташе да отиде пеш, като излезе през страничния изход, за в случай, че някой го дебне. Освен това разходката щеше да прогони нервното напрежение и мрачните мисли.

Докато изключваше лампата, той опипа за последно спринцовките в джоба си, после завъртя дръжката и започна да отваря вратата. Внезапно тя отхвръкна насреща му. Силата на удара го отхвърли настрани, между вратите на банята и спалнята. Преди да се опомни, един човек със син работен комбинезон нахълта от коридора и затвори вратата зад себе си. Беше Анри Канарак. С пистолет в ръката.

— Само да си гъкнал и те застрелвам на място — изрече той на английски.

Озбърн беше зашеметен от изненада. Отблизо Канарак изглеждаше по-мургав и по-набит, отколкото си го спомняше. Гледаше свирепо, а пистолетът, сякаш сраснал с ръката му, сочеше право между очите на Озбърн. Нямаше никакво съмнение, че е готов да изпълни заплахата си.

Без да се обръща, Канарак щракна резето на вратата и пристъпи напред.

— Кой те изпраща? — запита той.

Озбърн усети, че гърлото му пресъхва и се опита да преглътне.

— Никой — избъбри той.

Сетне всичко стана толкова бързо, че Озбърн изобщо не схвана как е било. В един миг стоеше прав, в следващия се озова проснат на пода, с глава притисната към стената и с пистолета на Канарак под носа си.

— За кого работиш? — запита Канарак.

— Аз съм лекар. Не работя за никого.

Сърцето му биеше толкова силно, че се изплаши да не получи удар.

— Лекар? — изненадано повтори Канарак.

— Да — потвърди Озбърн.

— Тогава какво искаш от мен?

По слепоочието на Озбърн протече струйка пот. Всичко се размазваше пред очите му и почваше да губи връзка с реалността. Ненадейно чу собствения си глас да изрича онова, което за нищо на света не биваше да казва:

— Знам кой си.

При тия думи очите на Канарак сякаш хлътнаха още по-дълбоко. Предишната ярост се превърна в лед и пръстът се присви около спусъка.