— Къде ме водите? — запита той, опитвайки да отклони вниманието на противника.
— Млъквай — изсъска Канарак.
Вече бяха до самата кола. Канарак огледа уличката в двете посоки, после избута Озбърн отляво и отвори предната врата. Предпазителят най-сетне се изхлузи и тупна на земята. Канарак го забеляза да отскача и изненадано сведе очи. В същия миг Озбърн рязко се дръпна надясно, блъсна с левия лакът дулото на пистолета и през комбинезона заби иглата дълбоко в дясното бедро на Канарак. Нуждаеше се от четири секунди, за да инжектира цялото съдържание на спринцовката. Канарак му остави само три, преди да отскочи и да завърти оръжието. Но Озбърн вече си бе възвърнал самообладанието. Хладнокръвно блъсна вратата на ситроена срещу него и Канарак се просна върху паважа, изпускайки пистолета.
Само след секунда той скочи отново на крака, но вече бе късно; видя пистолета в ръката на Озбърн и застина на място. Иззад ъгъла със скърцане излетя такси, раздаде се вой на клаксон, после таксито профуча край тях и изчезна. Отново настана тишина. Двамата мъже стояха един срещу друг на безлюдната улица.
Очите на Канарак бяха разширени, но не от страх, а от твърда решителност. Край на дългите години, изпълнени с въпроса дали ще го докопат. По неволя бе променил живота си и бе станал друг, обикновен човек. По своему даже бе станал нежен и дълбоко обичаше жената, която днес носеше неговото дете. Дълги години се бе надявал, че някак е успял да им се изплъзне, но дълбоко в душата си знаеше, че това е невъзможно. Те бяха прекалено опитни и ефикасни, разполагаха с прекалено голяма мрежа.
Невъобразимо тежко бе да живее ден след ден, без да полудее от случайните погледи, от стъпките зад гърба си, от всяко почукване на вратата. А и болката от онова, което бе длъжен да крие от Мишел, го тласкаше почти до ръба. Все още си разбираше от занаята, както бе доказал с Жан Пакар. Но сега знаеше, че е дошъл краят. С Мишел беше свършено. С живота му също. Смъртта нямаше да е трудна.
— Направи го — прошепна той. — Сега!
— Няма нужда.
Озбърн отпусна пистолета и го прибра в джоба си. От инжекцията бе минала вече цяла минута. Дозата не беше пълна, но щеше да свърши работа и той забеляза, че Канарак започва да се чуди какво му става. Защо му е толкова трудно да диша и да се удържа на крака.
По лицето на Канарак се изписа изумление.
— Какво ми е? — запита той.
— Ще разбереш — каза Озбърн.
35.
В Лувъра парижката полиция изгуби следата на Озбърн.
Лебрюн вече бе превишил правата си, тъй че към два следобед трябваше или да измисли някакво ново оправдание за наблюдението, или да оттегли своя екип. Колкото и да му се искаше да помогне на Маквей, калните обувки не бяха доказателство за престъпление, особено пък когато ставаше дума за американски лекар, който напускаше Париж на следващия ден и за целта най-учтиво бе помолил да му върнат паспорта.
След като нямаше възможност да оправдае пред своите началници наблюдението на Озбърн, Лебрюн прехвърли хората си към някои други дейности, препоръчани от Маквей — например повторната проверка около смъртта на Жан Пакар. Междувременно бе поръчал да се изработи предполагаем съвременен портрет по архивната снимка на Албърт Мериман. Сега младата полицейска художничка стоеше до него и надничаше през рамото му, докато той разглеждаше произведението й.
— Значи така смятате, че трябва да изглежда след двайсет и шест години — реторично запита той. После вдигна глава към художничката. Тя беше само на двайсет и пет и имаше дяволита, искряща усмивка.
— Да.
Лебрюн не беше сигурен.
— Трябваше да покажете това нещо на съдебния антрополог. Може би той щеше да ви даде по-ясна представа как остарява човек.
— Показах му го, инспекторе.
— И според вас това е човекът?
— Да.
— Благодаря — каза Лебрюн.
Художничката кимна и излезе. Лебрюн отново погледна портрета. Позамисли се, сетне посегна към телефона и набра номера на отдела за връзки с пресата. Щом като това бе най-добрият предполагаем портрет на Мериман, с който разполагаха, защо пък да не го пуснат в ранните издания на утрешните вестници, както бе сторил Маквей в Лондон със скицата на отрязаната глава? В Париж живееха почти девет милиона души, стигаше само един да разпознае Мериман и да уведоми полицията.
В същия момент Албърт Мериман лежеше по гръб върху задната седалка в ситроена на Анес Демблон и отчаяно се бореше да диша.