— Кажи да видим.
Канарак поклати глава.
— Казвай! — изкрещя Озбърн и отново го блъсна под водата. После го вдигна, разкъса ръкава на ризата и притисна върха на иглата към бицепса му. — Хайде пак — прошепна той. — Истината.
— Божичко! Недей! — изплака Канарак. — Моля те…
Изведнъж Озбърн омекна. Бе зърнал в очите на Канарак нещо, което му подсказваше, че човекът говори истината, че никой не би могъл да лъже в подобно положение.
— Искам име — каза той. — Кой ти даде поръчката? Все някой трябва да те е насочил към тия хора.
— Шол… Ервин Шол. Пише се с „Е“.
В паметта си Канарак отчетливо виждаше лицето на Шол. Висок, атлетичен мъж с екип за тенис. През 1966 година Канарак бе попаднал в имението на Лонг Аиланд по препоръка на един полковник от запаса. Шол го посрещна любезно. Предложи му джентълменско споразумение. Четири удара, по двайсет и пет хиляди долара за всеки. Петдесет процента в аванс, останалото — при изпълнение на задачата. След убийствата той се върна да получи парите. Шол плати без пазарлъци, благодари му и го изпрати да си върви. Минути по-късно, докато Канарак караше към града, една грамадна лимузина го изтласка от пътя. Отвътре изскочиха двама души с автомати. Когато наближиха, Канарак успя да ги застреля и избяга. Последваха още три бързи опита да го очистят: в апартамента, в ресторанта и на улицата. И трите пъти му провървя, но ония сякаш винаги знаеха къде ще бъде, значи смъртта му беше само въпрос на време. Затова с помощта на Анес Демблон той пое нещата в свои ръце. Уби партньора си и го изгори в собствената си кола, така че да прилича на гангстерска екзекуция. После изчезна.
— Какъв е тоя Ервин Шол, къде живее?
Озбърн държеше Канарак само на сантиметри от мътната вода. Настояваше да получи доказателства.
— Лонг Айланд… голямо имение на Уестхамптън бийч — изпъшка Канарак.
— Боже мой, копеле проклето!
От очите на Озбърн се стичаха сълзи. Струваше му се, че е останал без почва под краката си. Канарак съвсем не беше онзи въображаем безумец, убил баща му от безпричинна злоба. Оказваше се професионален убиец с ясна и конкретна задача. Убийството мигом се превръщаше в абстракция. Човешките чувства нямаха нищо общо. Всичко бе най-обикновена сделка.
И изведнъж въпросът изникна отново. Чудовищното ЗАЩО? После дойде и отговорът. Било е грешка. Разбира се. Трябва да е било грешка. Озбърн стисна юмрук.
— Искаш да кажеш, че си сбъркал човека, нали? Припознал си се в баща ми…
Канарак поклати глава.
— Не. Той беше. Другите също.
Озбърн се втренчи в него. Това беше безумно! Невъзможно!
— Господи! — изкрещя той. — ЗАЩО?
Канарак бе надигнал глава доколкото можеше над мътното течение. Вече дишаше по-леко, започваше да усеща ръцете и краката си. Противникът все още стискаше спринцовката. Може би имаше шанс да се измъкне. Внезапно Озбърн рязко извърна глава, сякаш стреснат от нещо. Канарак също погледна натам. По склона се задаваше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Държеше нещо в ръка. Надигна го.
След част от секундата се раздаде трясък, сякаш десетки кълвачи атакуваха едновременно сухо дърво. Водата наоколо закипя. Озбърн усети как нещо го блъсна в бедрото и полетя назад. Водата продължаваше да кипи. Докато опитваше да се надигне, видя как човекът с шапката нагазва в реката, а предметът в ръката му продължава да трещи.
Озбърн се отблъсна назад, гмурна се и заплува настрани. От повърхността над него долиташе глухо чаткане, напомнящо пръскането на препечени пуканки. Под водата неясната светлина изчезваше напълно и той нямаше представа накъде плува. Нещо го блъсна и се вкопчи в него. После течението го повлече заедно с неизвестния предмет. Дробовете му бяха готови да се пръснат от недостиг на въздух, но водата го теглеше към речното дъно. Нещото отново го блъсна и той разбра, че се е закачило здраво. Протегна ръка и опита да се изтръгне. Предметът беше масивен като прогнил дънер и продължаваше да го стиска. Задушаването мачкаше дробовете му. Трябваше да си поеме въздух. Нямаше време да се занимава с неизвестния предмет, сега най-важното бе да се добере до повърхността. Озбърн отчаяно заблъска с крака, размаха ръце и се устреми нагоре.
След миг главата му изскочи над водата. Задъхан, той жадно пое глътка чист въздух. И в същото време осъзна, че се движи доста бързо. В далечината едва се различаваше стръмният бряг. Като извърна глава, той забеляза фаровете на коли по шосето и разбра, че бързото течение на Сена го влачи към средата на реката.