Когато стигнаха дъното на каньона, Джоана зави по щатска магистрала номер три към Таос. Нагласи автоматичния контрол на сто и десет километра в час и махна с ръка на група велосипедисти с шарени якета.
— Мои приятели от Таос — обясни тя с усмивка, после хвърли поглед към Либаргер, предполагайки, че мълчанието му се дължи на вълнение от внезапната свобода.
Той се бе привел напред доколкото му позволяваше предпазният колан и я гледаше объркано, сякаш току-що се бе събудил от дълъг сън.
— Добре ли сте? — запита тя. Изведнъж й мина ужасната мисъл, че може би пациентът е получил нов удар и трябва веднага да бъде върнат в санаториума.
— Да — тихо отговори той.
Джоана го огледа внимателно, после се усмихна.
— Защо не се облегнете назад мистър Либаргер? Почивайте, чака ни тежък следобед.
Либаргер послушно се облегна, но веднага пак завъртя глава към нея. Лицето му бе все тъй озадачено.
— Къде е моето семейство? — запита той.
— Къде е моето семейство? — отново запита Либаргер.
— Сигурна съм, че ще ви посрещнат.
Джоана огледа първокласния салон, после се подпря на възглавницата и затвори очи. Летяха по-малко от три часа, а Либаргер задаваше въпроса вече за единайсети път. Чудеше се дали това повтаряне не е някакъв остатъчен ефект от инсулта, или човекът внезапно се бе почувствал самотен извън „Ранчо де пиньон“ и под думата „семейство“ имаше предвид персонала, който се грижеше за него. А може би наистина се вълнуваше дали ще го чакат на летището в Цюрих. Истината бе, че през цялото време, докато го лекуваше, тя не бе чувала да го е посещавал друг освен личния му лекар, някакво австрийско старче на име Залетл, което всеки месец пристигаше със самолет чак от Залцбург. Нямаше представа дали след кацането в Цюрих наистина ще ги чака семейство. Можеше само да се надява. Но освен Залетл единственият познат на Либаргер, за когото знаеше, бе личният му адвокат, който й се обади с молба да придружи пациента до Швейцария.
Само по себе си това обаждане бе изненада и я завари напълно неподготвена. Джоана почти не бе напускала Ню Мексико, още по-малко Съединените щати и просто нямаше сили да откаже щедрото предложение: двупосочен билет първа класа и пет хиляди долара хонорар. Освен това адвокатът обеща да плати за наемането на волво, а подобна кола едва ли щеше да кара друг път през живота си. Но дори и без тая щедрост, Джоана би приела с удоволствие. Тя се гордееше, че проявява личен интерес към своите пациенти и мистър Либаргер не представляваше изключение. Когато започнаха терапията, той едва можеше да се държи на крака и не искаше нищо друго, освен да слуша уокмена или да гледа телевизия. Днес, макар че не бе загубил прекомерния интерес към записите и телевизията, той с лекота изминаваше цял километър, като се подпираше само на бастуна.
Унесена в тия мисли, Джоана не бе усетила кога осветлението в салона е изгаснало. Повечето пътници спяха, макар че на екрана отпред прожектираха филм. За пръв път от толкова време насам Елтон Либаргер мълчеше и тя помисли, че може също да е задремал. После разбра, че греши. Беше си сложил бордните слушалки и с увлечение следеше филма. Кино, телевизия, записи, блудкави сериали и класически постановки, спорт и политика, опера и рокендрол — Елтон Либаргер поглъщаше всичко в някаква неутолима жажда за знания или развлечение, а може би и двете едновременно. Джоана просто не бе в състояние да си представи какво толкова го интригува. Само допускаше, че това е един вид бягство. От какво или към какво — нямаше ни най-малка представа.
Тя придърпа одеялото около раменете на Либаргер и се облегна назад. Съжаляваше само за едно — че се бе наложило за известно време да остави в кучкарник десетмесечния си санбернар Хенри. Тъй като живееше сама, нямаше на кого да го повери, а би било просто неприлично да моли приятелите си да приемат това петдесеткилограмово кълбо от неуморен ентусиазъм. Но нали щеше да отсъства само пет дни. Хенри все някак щеше да издържи толкова.
38.
От три следобед Вера неуспешно опитваше да се свърже с Озбърн. Бе звъняла четири пъти, без да получи отговор. Петия път набра номера на рецепцията и запита дали случайно господин Озбърн не се е изнесъл. Не, няма такова нещо. А дали някой го е виждал днес? Дежурният администратор я свърза с портиера, комуто зададе същия въпрос. Той също не знаеше, но помощникът му съобщи, че бил видял за последно господин Озбърн днес следобед, докато минавал през фоайето, вероятно на път за стаята си.