Изведнъж тревогата, която Вера съзнателно се мъчеше да потиска, прерасна в отчетлив страх.
— Вече няколко пъти опитвам да се обадя в стаята му, но той не отговаря. Бихте ли изпратили някого да провери дали е добре? — помоли тя.
Опитваше се да не мисли за експериментите на Озбърн със сукцинилхолина, защото знаеше, че той е извънредно способен лекар, който отлично разбира какво върши. Но всеки би могъл да сбърка, а подобен препарат не прощава грешките. Случайно превишение на дозата можеше лесно да предизвика смърт от задушаване.
Вера остави слушалката и погледна часовника. Беше 18:45.
Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Обаждаше се портиерът да съобщи, че господин Озбърн не е в стаята си. После със странно колеблив глас я запита дали е роднина. Сърцето на Вера подскочи.
— Не, но съм близка приятелка. Какво има?
— Изглежда, че… — Портиерът се запъна. Търсеше подходящата дума. — … че е имало някакви… неприятности… в стаята на господин Озбърн. Част от мебелите и обзавеждането са повредени.
— Повредени? Неприятности? За какво намеквате?
— Госпожице, ако обичате, кажете ми името си. Повикахме полиция; може би ще поискат да ви разпитат.
Инспекторите Бара и Метро от Първа парижка полицейска префектура приеха обаждането на хотелската управа, че са открити следи от борба в стаята на един от гостите — американски лекар на име Пол Озбърн. Слисаните служители се чудеха какво да мислят. Вътрешното резе на вратата беше изкъртено, явно при нахлуване откъм коридора. В стаята цареше пълен хаос. Голямата двойно легло беше изблъскано настрани, масата лежеше преобърната. На пода се търкаляше почти празна, но оцеляла по чудо бутилка „Джони Уокър“. Съборена от нощното шкафче лампа висеше на късия си шнур.
Всички вещи на Озбърн бяха все още в стаята: дрехи, тоалетни принадлежности, куфар със служебни записки, туристически чекове, самолетен билет и сувенирно тефтерче на хотела с няколко телефонни номера в него. На пода под телевизора лежеше днешен вестник, разтворен на забавната страница, където някой бе оградил с химикалка името на един киносалон на булевард дез Италиен.
Бара седна и огледа номерата в тефтерчето. Единия разпозна веднага — беше служебният му телефон. Другият беше на „Ер Франс“. Третият — на агенция за коли под наем. Оставаха още четири телефона, които трябваше да се проверят. Първият се оказа частната детективска фирма „Колб интернешънъл“. Вторият — на киносалон за прожекция на американски и английски филми без превод, същият, който беше отбелязан във вестника. Третият номер беше в частния апартамент на някоя си Вера Монере и съвпадаше с онзи, който им съобщи портиерът. Последният телефон беше на малка пекарна недалече от Северната гара.
— Знаеш ли какво е това?
Бара надигна глава. Метро току-що бе излязъл от банята и държеше с два пръста малко аптекарско шишенце. Макар че нямаше доказателства за извършено престъпление, стаята принадлежеше на Пол Озбърн и царуващото безредие бе предизвикало подозренията на полицаите. Двамата предвидливо бяха надянали гумени хирургически ръкавици, за да не объркват евентуалното разследване със собствените си отпечатъци.
Бара пое шишенцето и внимателно го огледа.
— Сукцинилхолинов хлорид — прочете той етикета. Върна шишенцето и поклати глава. — Нямам представа. Обаче е местна поръчка. Провери я.
В този момент един униформен полицай въведе в стаята портиера и Вера.
— Господа. Това е младата дама, която се обади.
Пол Озбърн не усещаше нищо друго освен мрак и влага. Лежеше по очи върху подгизнал пясък. Нямаше представа нито къде се намира, нито дори колко е часът. Някъде наблизо бучеше вода и той благодари на Бога, че не е в нея. Беше напълно изтощен и чувстваше, че сънят го обгръща с мрак, по-черен от околната нощ. Мина му мисъл, че това е смъртта и че ще загине, ако веднага не предприеме нещо.
Надигна глава и извика за помощ. Но наоколо царуваше тишина, нарушавана само от бученето на водата. Пък и кой ли би го чул в непрогледната нощ на това забравено от Бога място? И все пак ужасът от смъртта и усилието да вика бяха засилили пулса му. Съзнанието му бавно се проясни. За пръв път усети дълбока, тръпнеща болка в горната част на лявото бедро. Пресегна се и напипа топла, лепкава кръв.
— По дяволите — дрезгаво изруга той.