Колко време бе минало от тогава?
Озбърн погледна часовника си. Днес беше събота. В понеделник бе зърнал Канарак за пръв път. Шест дни. Само толкова ли? След почти трийсет години? А сега Канарак беше мъртъв. И след сложните планове, след полицията и Жан Пакар… След всичко това пак нямаше отговор. Смъртта на баща му си оставаше все тъй загадъчна, както и преди.
Тих звук го накара да се озърне. Някакъв едър мъж бе дошъл да използва телефона. Навън играчите отиваха към първата дупка. Мътната дрезгавина бе отстъпила място на слънчево утро. Първият ясен ден откакто бе пристигнал във Франция. Клубът се намираше близо до Вернон, на трийсетина километра от Париж. По лъкатушното течение на Сена из равнините навярно бе двойно повече. Питаше се колко ли време бе останал във водата и колко бе вървял през нощната гора.
На масата пред себе си забеляза чашата от кафето, което управителят Левин му бе предложил безплатно. Придърпа я с пръсти и допи утайката. Изведнъж се почувства изтощен дори от това нищожно усилие.
Отсреща едрият мъж остави слушалката и излезе. Ами ако убиецът нахълташе внезапно? Озбърн все още пазеше пистолета на Канарак. Имаше ли сили да го измъкне от джоба си, да се прицели и да стреля? От години тренираше стрелба с пистолет и беше доста добър. Посещаваше стрелбищата в Санта Моника, Сан Фернандо и Конехо. Сам не знаеше защо. За изразходване на потиснатата агресивност? Заради самия спорт? Заради все по-нарастващата градска престъпност? Или заради нещо друго? Нещо свързано с деня, когато ще се нуждае от това.
Пак погледна телефона. Опитай. Още веднъж. Длъжен си!
Кракът му се бе вдървил и той се боеше, че движението може да възобнови кръвоизлива. Освен това първоначалният шок започваше да отслабва и с изчезването на естественото обезболяване в крака му тръпнеше тъй жестока болка, че скоро нямаше да издържи без лекарство.
Озбърн подпря длани върху масата и се изправи. От внезапното движение му се зави свят и той дълго стоя неподвижно, като се молеше да не припадне.
Няколко играчи влязоха, видяха го и се отдръпнаха. Видя как единият разговаря с Левин и ръкомаха към него. Какво друго можеше да очаква в този вид? Изцъклен, неспособен да се държи на крака, облечен в кални и изподрани дрехи, вонящи на речна тиня, сигурно им приличаше на беглец от ада.
Но сега нямаше да мисли за играчите. Не можеше да си го позволи.
Отново погледна телефона. Дотам нямаше и десет крачки, но със същия успех би могъл да опита да се добере до Калифорния. Той взе клона, с който бе стигнал дотук, подпря се с цяла тежест и закуцука напред. Дясната ръка измества клона, десният крак я следва. Левият крак се повдига. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Стоп. Дълбоко вдишване.
Телефонът беше малко по-близо.
Готов ли си? Хайде пак. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Макар да се бе съсредоточил изцяло върху движението и целта, към която се стремеше, Озбърн отчетливо усещаше как всички наоколо го гледат. Лицата им се размазваха пред очите му.
Изведнъж чу глас. Собствения си глас! Говореше ясно и отчетливо.
— Куршумът е забит някъде в бедрения мускул. Не знаем точно къде, но трябва да се извади.
Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Дясна ръка, десен крак.
— Правим централен вертикален разрез по задната част на бедрото, започвайки от долния край на седалищния мускул.
Внезапно се озова в медицинския колеж. Цитираше „Анатомията“ на Грей. Как можеше да си я спомня дума по дума?
Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Стоп, почивка. Отсреща лицата продължават да зяпат. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак.
Телефонът вече е съвсем близо.
Изтощен, Озбърн бавно посегна да вдигне слушалката.
— Пол, имаш куршум в бедрения мускул. Трябва да се извади незабавно.
— Знам, по дяволите. Знам. Вади го!
— Излезе. Не мърдай сега. Знаеш ли коя съм?
— Естествено.
— Кой ден е днес?
— Ами… — Озбърн се поколеба. — Събота.
— Самолетът ти вече е излетял.
Вера смъкна гумените ръкавици, завъртя се и излезе от стаята.
Озбърн се отпусна и хвърли поглед наоколо. Беше гол и лежеше по очи върху леглото в гостната на Вера. След малко тя се завърна със спринцовка в ръката.