Металургичните тестове на Ричман бяха установили, че винтовете изцяло са покрити с микроскопична паяжина от пукнатини — категорично доказателство, че Кордъл е бил замразен при температури, близки до абсолютната нула, също като главата на неизвестния покойник.
— Защо? — запита Маквей.
— Обаче не е там въпросът, нали? — отвърна доктор Ричман, отваряйки вратата на задръстената лаборатория, където се бяха сврели, за да видят сравнителните фотографии на разрушения метал от винтовете на Кордъл и плочата в черепа на неизвестния.
Отправиха се към кабинета на Ричман по тесен коридор с жълтозелени стени.
Стивън Ричман бе на възраст малко над шейсетте, с набита, но стегната фигура, каквато имат хората, които на младини са се занимавали с тежък физически труд.
— Извинявайте за безпорядъка — каза той, докато ги въвеждаше. — Не чаках да ми дойде каре за покер.
Работният му кабинет беше два пъти по-малък от хотелската стая на Маквей и по-скоро приличаше на килер. Сред купищата книги, списания, писма, картонени кутии и видеокасети бяха натъпкани десетки стъкленици с консервирани органи от Бог знае колко животински видове, понякога по три-четири в една стъкленица. Нейде сред безпорядъка се мержелееха прозорец, бюро и стол. Други два стола бяха затрупани с папки и книги, но Ричман веднага ги разчисти за гостите. Макар че Маквей доброволно предложи да стои прав, стопанинът не го остави да довърши и хукна да дири четвърти стол. След петнайсетминутна експедиция той се завърна победоносно, влачейки секретарски стол с едно липсващо колело, който бе открил в мазето.
Когато най-сетне всички се настаниха, Ричман спокойно подхвана разговора оттам, където бяха прекъснали преди половин час.
— Истинският въпрос, мистър Маквей, не е „защо“, а „как“.
— Какво искате да кажете? — запита Маквей.
— Иска да каже, че става дума за човешки тъкани — намеси се Майкълс. — Първоначално експериментите при температури, близки до абсолютната нула, са били правени със соли и някои метали, например мед. — Изведнъж той осъзна, че постъпва нелюбезно и побърза да се извини. — Простете, доктор Ричман. Не исках да…
— О, няма нищо, докторе — усмихна се Ричман, после огледа Маквей и Нобъл. — Трябва да ви предупредя, че на научен жаргон всичко става ужасна каша. Но основният въпрос е в Третия закон на термодинамиката, който най-общо казано гласи, че науката никога не ще достигне абсолютната нула по ред причини, между другото и защото това би означавало създаване на абсолютен порядък. Порядък на атомно ниво.
Нобъл гледаше безизразно. Маквей също.
— Всеки атом се състои от електрони, обикалящи около централно ядро, съставено от протони и неутрони. Когато охлаждаме веществото, нормалното движение на тия атоми и техните частици намалява, или ако предпочитате, се забавя. Колкото по-ниска е температурата, толкова по-бавно става движението. Е, ако създадем мощно магнитно поле и го фокусираме върху тия забавени атоми, бихме могли да управляваме техните частици едва ли не както си искаме. Теоретично погледнато, ако можехме да достигнем абсолютната нула, бихме постигнали още повече — бихме ги управлявали точно както си искаме, тъй като тяхната активност ще бъде напълно прекратена.
— Това само ни връща към въпроса на Маквей — каза Нобъл. — Защо някой ще вземе да замразява глави и обезглавени тела при подобна температура, ако абсолютната нула изобщо е достижима?
— За да ги съедини — отвърна Ричман без ни най-малък признак на вълнение.
— Да ги съедини? — смаяно повтори Нобъл.
— Това е единствената причина, която смътно прозирам.
Опипвайки разсеяно ухото си, Маквей извърна глава и хвърли поглед през прозореца. Навън грееше ясно, слънчево утро. В сравнение с него кабинетът на Ричман напомняше мухлясал сандък. Когато отново се завъртя, зърна досами носа си стъкленица с дребен мозък в някаква консервираща течност и етикетче, поясняващо, че органът принадлежи на малтийска котка. Побърза да отправи очи към Ричман.
— Говорите за хирургия на атомно ниво, така ли?