— Да влезем ли? — запита Лебрюн и сам си отговори. — Да, май ще трябва.
Докато посягаше да отвори, Маквей го потупа по рамото.
— Mon ami, на този свят има доста автомати, а не липсват и юнаци, които умеят да си служат с тях. На ваше място бих бил крайно предпазлив при проверката в Лион.
— Албърт Мериман беше престъпник, утайка от най-мръсните слоеве. Мислите ли, че биха рискували да убият полицай?
— Защо не идете да погледнете още веднъж тленните му останки? Пребройте дупките от едната и другата страна, полюбувайте се на шарката, която образуват. После пак си задайте същия въпрос.
48.
Вера чакаше асансьора, когато двамата влязоха във фоайето и се отправиха към нея.
— Вие трябва да сте инспектор Лебрюн — каза тя, гледайки цигарата. — Напоследък почти всички американци са зарязали пушенето. Портиерът ми предаде картичката. Мога ли да ви бъда полезна?
— Oui, mademoiselle — каза Лебрюн, после смутено остави цигарата в мраморния пепелник до вратата на асансьора.
— Parlez-vous anglais?19 — запита Маквей.
Беше късно, вече минаваше полунощ. Очевидно Вера знаеше кои са и защо идват.
— Да — каза тя, като го погледна право в очите.
Лебрюн представи Маквей като американски колега, работещ по съвместно разследване с Парижката полицейска префектура.
— Много ми е приятно — усмихна се Вера. — Как сте?
— Доктор Пол Озбърн — изръмжа Маквей, пренебрегвайки формалностите. — Мисля, че го познавате.
— Да.
— Кога го видяхте за последен път?
Вера стрелна поглед към Лебрюн, после отново към Маквей.
— Вероятно ще е по-добре да разговаряме горе в апартамента.
Асансьорът беше малък и стар, с лъскави медни инкрустации. Приличаше на тясна стаичка с огледални стени. Докато Вера натискаше бутона, Маквей внимателно я наблюдаваше. Вратата се затвори, отгоре долетя глухо бучене, после зъбните колела се завъртяха и тримата мълчаливо потеглиха нагоре. За Маквей не бе изненада нито красотата на Вера, нито нейното невъзмутимо посрещане във фоайето. В края на краищата тя беше любовница на най-високопоставения мъж във Франция. Само по себе си това би трябвало да е цяла школа за хладнокръвие. Но поканата да се качат в апартамента бе проява на истинска храброст. Независимо как стояха нещата в действителност, тази жена им даваше да разберат, че няма какво да крие. Поне едно ставаше ясно. Пол Озбърн вече не беше тук.
Асансьорът спря на втория етаж. Вера отвори вратата и ги поведе по коридора към вратата на апартамента. Часовникът показваше петнайсет минути след полунощ.
Преди по-малко от час, в единайсет и трийсет и пет, Вера най-сетне дръпна завивките върху изтощения Пол Озбърн, включи малката електрическа печка и напусна тайната стаичка под стряхата. Тясна и стръмна стълба между водопроводните тръби водеше надолу към едно килерче, разположено в ниша на четвъртия етаж.
Вера тъкмо бе излязла от килера и се обръщаше да затвори вратата, когато си спомни за полицията. Щом веднъж бяха идвали, можеха да се върнат пак, след като никъде не откриеха дирята на Озбърн. Щяха да я разпитват отново, да се интересуват не го ли е виждала междувременно, да душат дали не са пропуснали нещо.
При първото идване тя им бе казала, че излиза. Ами ако сега я чакаха отвън? Ами ако я откриеха заспала в апартамента, без да се е прибирала? В такъв случай първата им работа би била да претърсят сградата. Вярно, таванската стаичка беше прикрита добре, но не чак толкова, че някои от по-старите полицаи да не си спомнят разказите на бащи и чичовци за съществуването на подобни скривалище по време на Съпротивата. Тогава щяха да огледат всичко под лупа.
За да провери предположението си, Вера слезе по служебното стълбище, измъкна се от сградата и изтича до телефонната кабина на ъгъла. Филип не само потвърди опасенията й, но и прочете картичката на Лебрюн. Като го предупреди да не казва нищо, Вера пресече Кей де Селестен, зави по рю дьо л’Отел дьо Вил и влезе в метрото близо до Пон Мари. Измина само една спирка, слезе на Сюли Морлан и хвана такси до Кей дьо Бетюн. Всичко това й отне по-малко от трийсет минути.
— Заповядайте, господа, влезте — каза тя, след като отвори вратата и щракна ключа на лампата.
Маквей влезе последен и затвори вратата. В полумрака отляво зърна нещо като столова. Отдясно коридорът водеше към стая с отворена врата в дъното. Накъдето и да погледнеше, виждаше антикварни мебели и ориенталски килими. Даже пътеката в дългия коридор беше ориенталска.