Холът беше много широк и почти двойно по-дълъг. Голям постер от началото на века в златна рамка — Алфонс Муха, доколкото си спомняше Маквей от курса по история на изкуствата — заемаше почти цялата отсрещна стена. От него просто се излъчваше една-единствена дума: „оригинал“. Отстрани, срещу дългото бяло канапе, имаше старомодно, изцяло обновено кресло. С пъстрите завъртулки по тапицерията и подлакътниците, то сякаш бе изскочило направо от „Алиса в страната на чудесата“. Но личеше, че не е имитация или играчка, а стопроцентов оригинален шедьовър.
По-нататък холът нарочно бе оставен празен, ако не се брояха пет-шест грижливо разположени антики и разкошният ориенталски килим. Стенната тапицерия от брокат на златни и сребристи шарки изглеждаше недокосната от всепроникващата мръсотия, която в огромен град като Париж рано или късно се добира навсякъде. Таванът и дървената ламперия бяха прясно боядисани в цвят на слонова кост. Целият хол, както навярно и останалите помещения, издаваше нечии ежедневни, старателни грижи.
Като надникна през един от двата големи прозореца откъм Сена, Маквей забеляза до отсрещния тротоар белия форд на Лебрюн. Значи и друг би могъл да види оттук как колата спира и гаси фаровете, но отвътре не излиза никой. Разбира се, до пристигането на госпожица Монере.
Вера включи няколко лампи, после се обърна към гостите.
— Да ви предложа ли нещо за пиене? — запита тя на френски.
— Бих предпочел да пристъпим направо към въпроса, ако не възразявате, госпожице Монере — възрази Маквей.
— Разбира се — каза Вера на английски. — Седнете, моля.
Лебрюн отиде да седне на бялото канапе, Маквей предпочете да стои прав.
— Ваш ли е този апартамент? — запита той.
— На семейството ми.
— Но живеете тук сама.
— Да.
— Днес сте се срещали с Пол Озбърн. Взели сте го с кола от един голф-клуб близо до Вернон, на трийсетина километра от Париж.
Вера бе седнала в креслото от Страната на чудесата и Маквей не я изпускаше от поглед. Вече знаеше, че тя е достатъчно умна, за да не оспорва онова, което знае полицията.
— Да — тихо потвърди Вера.
Беше на двайсет и шест години, красива, самоуверена, бъдеща лекарка. Защо рискуваше една скъпо платена бъдеща кариера заради някакъв си Озбърн? Или наистина беше влюбена, или ставаше още нещо, за което Маквей нямаше ни най-малка представа.
— При днешния разговор с полицията сте заявила обратното.
— Да.
— Защо?
Вера изви глава към Лебрюн, после отново погледна Маквей.
— Ще си призная честно, че се страхувах. Не знаех какво да правя.
— Той е бил в апартамента, нали? — настоя Маквей.
— Не — хладнокръвно отвърна Вера. — Не е идвал тук.
Лъжеше, но нямаше как да я хванат. Ако им кажеше истината, веднага щяха да запитат къде е сега и как е напуснал сградата.
— В такъв случай сигурно няма да възразите, ако огледаме апартамента? — запита Лебрюн.
— Ни най-малко.
В гостната всичко беше изчистено и подредено. Кървавите чаршафи и кърпи, които бе използвала при операцията, лежаха сгънати горе в таванското скривалище; стерилизираните инструменти бяха прибрани в медицинската чанта.
Лебрюн стана и напусна хола. В коридора спря да запали цигара, после изчезна.
Маквей седна на стола срещу Вера.
— От какво се страхувахте?
— Доктор Озбърн беше ранен. Плувал е по реката почти цяла нощ.
— Той е убил един човек на име Албърт Мериман. Знаехте ли това?
— Не, не го е убил.
— Той ли ви каза?
— Господин полицай, казах ви, че беше ранен. Не от нещо в реката, а от куршум. Прострелял го е същият човек, който убил Албърт Мериман. Раната беше отзад на бедрото.
— Наистина ли?
За момент Вера го изгледа втренчено, после стана и пристъпи към масичката до вратата. В това време се върна Лебрюн. Поглеждайки Маквей, той леко поклати глава. Вера извади нещо от чекмеджето, затвори го и се върна обратно.
— Извадих това от бедрото му — каза тя и пусна в шепата на Маквей смачкан куршум.
Маквей търкулна куршума по дланта си, после го хвана с два пръста.