Все по същото време го спохождаха тия мисли — три и половина плюс-минус двайсет минути. Маквей беше изтощен, но не можеше да заспи. Мислите го изморяваха до болка, но мозъкът му нямаше бутон за изключване. Или ако бе имал, този бутон бе изчезнал в далечния ден, когато за пръв път видя труп с пръсната глава на една кална уличка. Оттогава милионите подробности, които могат да отведат от жертвата до убиеца, го поддържаха в непрестанно напрежение.
Лебрюн бе пратил свои хора да потърсят следите на Озбърн на гара Монпарнас. Труд на вятъра, откровено бе заявил Маквей. Вера Монере лъжеше, че е оставила Озбърн на гарата. Беше го отвела другаде и знаеше точно къде е в момента.
Беше предложил на сутринта да се върнат и да й кажат, че предпочитат да продължат разговора в управлението. Официалната стая за разпити често постигаше истински чудеса и с най-мълчаливите свидетели.
Лебрюн бе отвърнал с категоричен отказ. Можеха да подозират Озбърн в каквото си искат, но приятелката на министър-председателя не бе обвинена в убийство!
Напрегнат до краен предел, Маквей бавно бе преброил до десет, преди да предложи нов вариант — детектор на лъжата. Приборът не бе в състояние да изтръгне истината от свидетеля, но създаваше добра емоционална обстановка за разпит веднага след тестовете. Особено ако изследването се води старателно, а заподозреният е малко нервен, както става в повечето случаи.
Но Лебрюн пак бе отказал и в крайна сметка Маквей не бе успял да изкопчи друго, освен съгласие за наблюдение в срок от трийсет и шест часа. А дори и това не беше сигурно, защото струваше скъпо и Лебрюн трябваше да изрови отнякъде три двойки цивилни полицаи, които да я следят непрекъснато за денонощие и половина.
Щрак.
Този път Маквей не погледна часовника. Изгаси лампата, легна си в тъмното и се загледа в неясните сенки по тавана. Питаше се дали изобщо го интересува някой от всички тия хора: Вера Монере, Озбърн, онзи незнаен „висок мъж“, за който твърдяха, че е убил Албърт Мериман и ранил Озбърн, замразените обезглавени трупове и замразената глава, която някой невидим, свръхмодерен доктор Франкенщайн се опитваше да присади. Слабо го засягаше и възможността този доктор да се окаже самият Озбърн, защото в момента Маквей изпитваше подчертан интерес само към едно нещо — съня — и се питаше кога ли ще дойде.
Щрак.
Четири часа по-късно, седнал зад волана на бежовия опел, Маквей караше към крайбрежния парк. Утрото беше ясно и му се наложи да спусне козирката, за да засенчи слънчевия блясък, докато пътуваше покрай Сена, дебнейки за отклонението. Не си спомняше дали е успял да заспи.
Пет минути по-късно той разпозна групичката дървета край входа на парка. Зави нататък и спря. По цялата обиколка на тревистото поле минаваше кален път, ограден с дървета, в чиито корони вече жълтееха първите есенни листа. Върху влажната земя личаха следи от автомобил, навлязъл в парка и напуснал по същия път.
Предположи, че следите са от форда на Лебрюн, защото двамата с французина бяха дошли след дъжда; всяка друга кола би оставила още един чифт следи.
Маквей бавно подкара покрай парка към горичката на възвишението, откъдето започваше рампата. Когато стигна там, спря и излезе. Пред него два чифта размити стъпки слизаха към реката. Неговите и на Лебрюн. Той огледа склона и площадката долу, представи си къде е бил спрян белият ситроен на Анес Демблон и опита да проумее какво са търсили там Озбърн и Албърт Мериман. Заедно ли са работили? Защо са свалили колата на брега? Дали не са разтоварвали нещо във водата? Наркотици? Или целта им е била самата кола? Да я потопят? Да я разглобят на части? Но защо? Озбърн беше сравнително заможен лекар. Всички предположения изглеждаха пълна безсмислица.
Ако тукашната червена кал се окажеше същата, която бе забелязал по маратонките на Озбърн вечерта преди убийството, Маквей трябваше да допусне, че лекарят е идвал и предния ден. Като се прибавеше и фактът, че в колата бяха открити отпечатъци от трима души: Озбърн, Мериман и Анес Демблон, можеше уверено да се предположи, че именно Озбърн е избрал мястото, за да доведе Мериман тук.
Лебрюн бе установил, че през целия петък Анес Демблон е била на работа в пекарната и все още се е намирала там по време на убийството.
Засега Лебрюн все още очакваше да получи от балистичната лаборатория доклад за куршума, който Вера Монере твърдеше, че е извадила от бедрото на Озбърн. Но и без този доклад Маквей бе склонен да приеме нейното твърдение за високия стрелец. Освен това трябваше да предполага, че човекът е дошъл в парка с друга кола, освен ако допуснеше невероятното — че е носил ръкавици, упражнявал е пълен контрол над другите двама и още една кола го е чакала на шосето. Толкова далече от Париж нямаше градски транспорт, а неизвестният едва ли би тръгнал пеш по магистралата. Беше възможно, но твърде невероятно, да се е прибрал на стоп. Човек, който си служи с „Хеклер и Кох“ и току-що е очистил двама души, просто не би вдигнал палец край пътя, та да осигури на полицията свидетел.