Ако се тръгнеше по нишката, свързваща лионската централа на Интерпол с полицейския архив в Ню Йорк, главната мишена на високия мъж би трябвало да е Мериман, а не Озбърн. Означаваше ли това, че Озбърн е свързан с него? В такъв случай следваше изводът, че след убийството на Мериман високият е обърнал автомата срещу своя съдружник. А може би просто бе проследил Мериман от хлебарницата и ненадейно се бе натъкнал на Озбърн?
Ако се доразвиеше тази теория и ако се допуснеше, че пожарът в жилищния блок на Анес Демблон е целял да унищожи единствено нея, изникваше логичната догадка, че високият мъж е имал заповед да унищожи не само Мериман, но и всички, които може да са го познавали отблизо.
— Жена му! — изведнъж възкликна Маквей.
Той обърна гръб на реката и забърза към опела направо през горичката. Нямаше представа къде е най-близкият телефон и мислено ругаеше Интерпол, че не са му осигурили радиостанция. Трябваше да предупреди Лебрюн, че където и да се намира, жената на Мериман е под сериозна заплаха.
Вече бе стигнал края на дърветата и му оставаха само няколко метра до колата, когато рязко спря и се обърна. Бързайки да напусне мястото на убийството, бе поел по пътека през горичката. Точно както би сторил и убиецът след стрелбата. На слизане снощи двамата с Лебрюн бяха заобиколили дърветата. Инспекторите и техниците на Лебрюн не бяха открили никаква следа от присъствието на трети човек. Но дали бяха търсили и горе, толкова далече от склона?
След цяла седмица дъждове беше настанало слънчево неделно утро. Маквей се подвоуми. Ако побързаше да предупреди Лебрюн за жената на Мериман, рискуваше в парка да нахлуят нетърпеливи любители на природата и неволно да унищожат всички следи. След кратка борба със съвестта си Маквей реши, че щом френската полиция все още я издирва, навярно и високият мъж ще срещне трудности. Значи нищо не му пречеше да открадне малко време и да се задържи тук.
Обърна се и внимателно тръгна по същата пътека през горичката. Под дърветата земята беше покрита с дебел слой мокри борови иглички. Те пружинираха под краката му като килим, което означаваше, че човешката тежест е недостатъчна, за да остави следи върху тях.
Когато стигна до рампата, Маквей пое обратно. Отново нищо. Мина десетина метра на изток и повтори маршрута. Никакъв резултат.
Като се прехвърли няколко крачки на изток, той застана между пътеката и току-що изминатия маршрут, после отново тръгна сред дърветата. И почти веднага спря. Заровена между боровите иглички, пред него лежеше пречупена клечка за зъби. Маквей се наведе и я прибра с кърпичката си. Счупеното място изглеждаше малко по-светло, а това означаваше, че е захвърлена неотдавна. Маквей зави клечката, прибра я в джоба си и тръгна към колата. Сега вървеше бавно, оглеждайки внимателно почвата. Вече излизаше от дърветата, когато нещо привлече погледа му. Спря и приклекна.
Точно пред него боровите иглички имаха малко по-светъл оттенък. Под дъжда биха се сливали с околните, но сега, съхнейки под ранното слънце, създаваха впечатлението, че някой ги е разхвърлял нарочно. Маквей намери откършен клон и лекичко ги разбута настрани. Отначало не забеляза нищо и това го разочарова. Но след малко пред него се появи нещо като отпечатък от автомобилна гума. Изправи се, продължи напред и в самия край на горичката се натъкна на ясен отпечатък върху песъчливата почва. Някой бе спирал колата си под дърветата. След известно време бе потеглил на заден ход, при което бе забелязал следите. Веднага бе излязъл да ги покрие с борови иглички, но при това бе забравил да отбележи точно къде е спрял. Отвъд дърветата дъждът бе размил всичко. Обаче в началото на горичката клоните бяха защитили почвата и малък, но ясен отпечатък върху нея. Нищо особено — десетина сантиметра дълъг и един сантиметър дълбок. Но за техническия екип щеше да бъде достатъчно.
51.
— Шол!
Озбърн току-що бе спрял да уринира и пускаше водата в тоалетната, когато името изневиделица изскочи в паметта му. Хапейки устни от болката в наранения крак, той неловко се завъртя и посегна към бастуна, който бе подпрял на мивката. После тръгна към стаята, като се стараеше да прехвърля тежестта върху здравия крак. Всяка стъпка изискваше усилие и трябваше да върви съвсем бавно, но той осъзна, че болката идва не толкова от самата рана, колкото от схващането след мускулната травма. А това означаваше, че започва да оздравява.