— Следователно не сте го виждала съблечен.
— Не, сър.
— По бельо, може би.
— Доктор Залетл, не разбирам какво говорите.
Точно в седем сутринта Фон Холден бе събудил Джоана по телефона. Снощният нежен и страстен любовник сега бе станал рязък и деловит. След четирийсет и пет минути щяла да дойде кола, за да я откара в имението на мистър Либаргер; дотогава следвало да бъде готова с багажа. Озадачена от тази сдържаност, тя само потвърди, че ще бъде готова. После, сякаш между другото, запита какво да прави с кучето си в Таос.
— Вече се погрижихме за него — отвърна Фон Холден и затвори телефона.
Един час по-късно, все още малко замаяна от часовата разлика, вечерята, напитките и сексуалния маратон с Фон Холден, Джоана седеше в лимузината на Либаргер. Не след дълго мерцедесът отби от магистралата и спря пред висока метална врата. Шофьорът натисна един бутон върху таблото, страничното стъкло се спусна и отвън надникна униформен пазач. След като ги огледа, човекът махна с ръка и лимузината потегли по дълга, сенчеста алея към нещо, което по-късно Джоана не би могла да нарече другояче, освен замък.
Усмихната възрастна икономка й показа стаята — голяма спалня на партера с отделна баня и изглед към просторна морава, отвъд която се тъмнееше гъста гора.
Десет минути по-късно на вратата се почука и същата жена я придружи до кабинета на доктор Залетл, разположен на втория етаж в съседната сграда, където разговаряха сега.
— По вашите отчети съдя, че също като всички нас сте дълбоко впечатлена от възстановяването на господин Либаргер.
— Да, сър. — Джоана бе решила да не се стряска от маниерите на Залетл. — Когато в началото започнах да работя с него, той едва владееше двигателните си функции. Трудно му бе даже да проследи съвсем простичък разговор. Но с всяка нова стъпка непрекъснато ме смайваше. Той има изключително силна воля.
— И здрав организъм.
— Да, това също.
— Чувства се нормално сред хората. Умее да води свободен, интелигентен разговор.
— Ами… — Джоана се запъна. Искаше да спомене, че Либаргер непрекъснато разпитва за семейството си.
— Забележки ли имате?
Джоана продължаваше да се колебае. Имаше ли смисъл да изтъква нещо, което си оставаше между нея и Либаргер? Освен това той задаваше въпроса само когато се чувстваше изморен, или ако нещо прекъсваше нормалния му режим.
— Не, просто бързо се изморява. Затова исках снощи да му осигурят инвалидна количка на кора…
— Бастунът, с който си служи — прекъсна я Залетл. Той си записа нещо и пак погледна Джоана. — Може ли да стои изправен и да се движи без него?
— Свикнал е да го използва.
— Моля, отговорете на въпроса. Може ли да върви без бастун?
— Да, но…
— Какво?
— Не задълго и не съвсем уверено.
— Облича се сам. Бръсне се сам. Използва тоалетната без чужда помощ, нали?
— Да.
Джоана започваше да съжалява, че бе приела поканата на Фон Холден, вместо да си замине още днес.
— Може ли да държи писалка и да пише името си четливо?
Джоана се усмихна насила.
— Повече от четливо.
— А другите му функции?
Джоана сбръчка чело.
— Не разбирам какви функции имате предвид.
— Може ли да има ерекция? Да извърши полов акт?
— Аз… аз… не знам — измънка тя. Чувстваше се ужасно неудобно. Никога не й бяха задавали подобен въпрос за пациент. — Смятам, че въпросът излиза извън медицинската сфера.
Няколко секунди Залетл я гледа мълчаливо, после продължи:
— От ваша гледна точка кога би могло да се каже, че е възстановил изцяло физическите си способности и организмът му функционира както преди инсулта?
— Само… само ако говорим за основните двигателни функции. Да стои, да ходи, да разговаря, без да се изморява — това е всичко. Както вече казах, другото не е по моята част…
— Добре, само двигателните функции. Колко време ще му трябва според вас?
— Ами… не съм съвсем сигурна.
— Предположенията ви, ако обичате.
— Аз… наистина не съм в състояние…
Залетл я изгледа свирепо, сякаш пред него стоеше непослушно дете, а не дипломираната рехабилитаторка на неговия пациент.