На връщане към кабинета Маквей запита за клечката.
— Там ще ни трябва повече време — отговори Лебрюн. — Може би утре или вдругиден. Честно казано, не вярвам да ни разкрие много.
— Зависи от късмета. Може онзи да си е разранил венците с клечката и по нея да има кръв. Или да е имал някакво заболяване, което се пренася в слюнката. При всяко положение ще е повече от това, с което разполагаме в момента, инспекторе.
Лебрюн отвори вратата на кабинета.
— Няма как да разберем дали високият мъж е използвал клечката. Може да е Мериман, Озбърн или някой съвсем страничен човек.
— Тоест, евентуален свидетел — отбеляза Маквей, докато влизаше.
— Не това имах предвид. Но идеята е добра, Маквей. Даже много добра. Един на нула за вас.
Точно тогава на вратата се почука и униформен полицай донесе факса от Марсилия.
Маквей допи кафето и закрачи из стаята. Върху таблото за обяви бе забодена изрезка от „Фигаро“ с голяма фотография на Левин пред журналистите. С яростно ръмжене Маквей заби пръст в снимката.
— Ако нещо ме вбесява, то е идиотът от голф-клуба, дето се боеше да не му раздрънкаме името пред вестниците, а пък сега взе, че го стори сам. С което уведомява нашия приятел, че има още един жив свидетел. — Той обърна гръб на изрезката и замислено взе да подръпва ухото си. После се втренчи във френския детектив. — Цялото кралско войнство, Лебрюн. Ние не можем да я открием, но той може. Откъде е разбрал, че трябва да отиде в Марсилия, когато никой друг не знаеше? И как е разбрал къде точно да я намери?
Лебрюн събра връхчетата на пръстите си.
— Мислите за интерполската връзка. Човекът от Лион, който поръча досието на Мериман, вероятно разполага със средства да я открие.
— Да, и аз така смятам.
Лебрюн остави чашата, запали цигара и погледна часовника си.
— За ваше сведение, смятам да си взема свободен ден — тихо каза той. — Кратък, самотен излет. Потеглям с влака за Лион. Никой не знае къде отивам. Дори жена ми.
Маквей се навъси.
— Извинете, не ви разбирам. Сигурно мислите, че щом изникнете в Лион и почнете да задавате въпроси, виновникът само ще вдигне ръка и ще каже: „Да, аз бях“. Ами тогава по-добре свикайте пресконференция.
— Mon ami — усмихна се Лебрюн. — Казах, че заминавам за Лион. Не съм рекъл, че ще е в централата на Интерпол. Всъщност съм поканил на тиха вечеря един стар приятел.
— Продължавайте.
— Както знаете, отдел D, който бе натоварен да разследва обезглавените трупове, представлява клон на Втора дивизия в Интерпол. Въпросната Втора дивизия е специализирана в областта на следенето и анализа. Онзи, който подаде заявка за досието на Мериман, трябва да е член на Втора дивизия, най-вероятно с висок пост. От друга страна, Първа дивизия е общата администрация, която се занимава с финансите, персонала, оборудването, опазването на тайната и още куп всекидневни въпроси — лични дела, счетоводство, поддръжка на сградите… Една от тия дейности е задача на отдел „Безопасност“, който се грижи между другото и за охраната на самата централа. Ръководителят на този отдел има достъп до данните, чрез които ще определим кой точно е поръчал досието на Мериман.
Доволен от своя план, Лебрюн се усмихна широко. Маквей продължаваше да се мръщи.
— Mon ami, не искам да прозвучи цинично, но какво би станало, ако човекът, когото тъй любезно каните на вечеря, се окаже тъкмо онзи, който е подал заявката? Не осъзнавате ли, че именно от вас укриха тази информация? За да имат време да отстранят Мериман. Наскоро ме попитахте дали смятам, че тия типове биха убили ченге. Ако не вярвате, прегледайте пак доклада от Марсилия.
— Ах, каква прелестна кървава метафора под формата на предупреждение. — Лебрюн се усмихна и изгаси цигарата. — Приятелю, оценявам високо вашата загриженост. И при други обстоятелства от все сърце бих се съгласил, че подходът ми е малко неблагоразумен. Обаче дълбоко се съмнявам, че началникът на вътрешната охрана ще стори зло на по-големия си брат.
55.
Новият тъмнозелен форд сиера с гуми „Пирели“ P205/70R14 и джанти четиринайсет на трийсет и пет сантиметра бавно мина покрай сградата на Кей дьо Бетюн 18, зави по моста Сюли и спря зад открит бял джагуар на улица Сен Луи ан л’Ил. След миг вратата се отвори и високият мъж излезе. Беше топъл есенен следобед, но въпреки това той носеше ръкавици. Гумени хирургически ръкавици с цвета на кожата.