Чудеше се как не му бе хрумнало досега.
56.
Петнайсет минути по-късно, в шест без четвърт, Бернхард Офен натисна звънеца на предния вход и зачака. Беше решил да започне издирването от сградата на Кей дьо Бетюн 18 и едва след като елиминира тази възможност, да продължи, ако се налага.
Отвътре резето щракна и Филип отвори вратата, закопчавайки яката на зелената униформа под двойната си брадичка.
— Bonjour, monsieur — кимна той и се извини, че е накарал господина да чака.
— Доктор Монере ме изпраща с доставка от аптеката на болница „Света Ана“ — каза Офен на френски. — Поръча да предам, че е спешно.
— На кого? — изненада се Филип.
— На вас, предполагам. На тукашния портиер. Друго не знам.
— Сигурен ли сте, че е от аптеката?
— Приличам ли ви на доставчик? Разбира се, че съм сигурен, мосю. Лекарството трябваше да се достави спешно. Затова аз, заместник-управителят, хукнах през половин Париж в неделната вечер.
Филип мълчеше. Предния ден бе помогнал на Вера да измъкне Пол Озбърн от колата на задната улица и да го изкачи по служебното стълбище. След операцията пак бе помогнал за пренасянето му до таванското скривалище.
Знаеше, че Озбърн все още се нуждае от лекарства. Иначе защо Вера щеше да праща тази доставка от болничната аптека в неделя вечерта?
— Merci, monsieur — каза той.
Офен му подаде аптечен регистър и химикалка.
— Подпишете, моля.
— Oui — кимна Филип и се разписа. Bonsoir — каза Офен и се отдалечи.
Като затвори вратата, Филип огледа пакетчето, после бързо се отправи към телефона. Вдигна слушалката и набра служебния номер на Вера.
Пет минути по-късно Бернхард Офен отвори телефонната кутия в мазето на сградата, включи слушалката към миниатюрния касетофон, който вече бе свързан с телефона на портиера и натисна бутона за запис. Чу Филип да обяснява какво се е случило, после от слушалката долетя разтревожен женски глас, принадлежащ вероятно на госпожица Монере.
— Филип! Не съм пращала никакъв пакет, никакво лекарство. Отвори го и виж какво има вътре.
Раздаде се шумолене на хартия, неясно сумтене, после портиерът отново се обади.
— Не е съвсем ясно. Прилича… прилича на аптекарско шишенце. Нали знаете, дето докторите…
— Какво пише на етикета? — прекъсна го Вера.
Офен долови тревожните нотки и се усмихна.
— Пише… Извинявайте, само да си взема очилата. — Слушалката изтрака върху масата. След малко отново се раздаде гласът на Филип. — Пише… 5 ml tetanus toxoid.
— Боже мой! — ахна Вера.
— Какво има, госпожице?
— Филип, познаваш ли човека? От полицията ли е?
— Не, госпожице.
— Висок ли беше?
— Tres.21
— Остави шишенцето в твоята кофа за боклук и не прави нищо. Веднага напускам болницата. Когато пристигна, ще трябва да ми помогнеш.
— Oui, mademoiselle.
Раздаде се щракане и връзката прекъсна.
Бернхард Офен спокойно свали слушалката и откачи касетофона от жиците. След това затвори телефонната кутия, изгаси лампата и се изкачи по стъпалата.
Часът бе 18:15. Оставаше му само да чака.
Само на осем километра от Кей дьо Бетюн Маквей седеше сам в откритото кафене на площад Виктор Юго. Отдясно млада жена с джинсов костюм се подпираше на лакти и гледаше в пустотата, без да докосва чашата вино пред себе си. До краката й дремеше кученце.
Отляво две възрастни, изключително добре облечени и явно богати матрони пиеха чай, бъбрейки скорострелно на френски. Бяха весели, оживени и изглеждаха тъй, сякаш идваха всеки ден по това време поне от половин век насам.
Отпивайки глътка бордо, Маквей неволно им завидя. Би желал в свободното си време да бъде като тях — не непременно богат, но весел, оживен и напълно доволен от околния свят.
Внезапно по улицата прелетя полицейска кола с мигащи светлини и той осъзна, че мисли не толкова за своята последна и окончателна оставка, колкото за Озбърн. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките, защото нямаше друг изход. Той беше влюбен мъж, турист и навярно наистина бе минавал край Айфеловата кула, за да знае, че паркът е разкопан и кален. При неочаквания въпрос бе имал присъствие на духа да измисли цялата история. Само че калта беше червена, а не черна.