Всъщност в четвъртък вечер — само преди четири дни — Озбърн бе посетил крайбрежния парк. Същото място, където на следващия ден Мериман бе убит, а Озбърн — ранен.
Какво точно бе планирал и къде се бе провалил? Дали бе възнамерявал да убие Мериман сам, или просто го бе доставил на високия? Ако бе искал да го убие сам, какво общо имаше третият човек? Ако бе помагал на високия, как тъй се бе превърнал в жертва? И откъде накъде се замесваше в подобна история човек като Озбърн — малко избухлив, но иначе почтен и прилично подстриган ортопед от Калифорния?
А оставаше и въпросът за лекарството, което френската полиция бе открила в стаята на Озбърн. Сукцинилхолин.
Доктор Ричман от Кралския патологически колеж в Лондон му бе обяснил по телефона, че сукцинилхолинът е обезболяващо средство за предоперационни процедури — синтетичен препарат от типа на кураре, използван за отпускане на мускулатурата. Освен това предупреди, че в ръцете на дилетант препаратът можел да бъде много опасен. Напълно отпускал скелетната мускулатура и при неточна дозировка можел да предизвика задушаване.
— Необичайно ли е един хирург да разполага с подобен препарат? — запита Маквей без увъртания.
Ричман отвърна също тъй прямо:
— В хотелската стая по време на отпуск? Мътните да ме вземат, ако кажа „да“!
Маквей се позамисли и зададе решителния въпрос.
— Бихте ли го използвал, ако трябва да отрежете глава?
— Може би. В комбинация с други обезболяващи средства.
— А преди замразяването? Бихте ли го използвал?
— Маквей, трябва да разберете, че с тази област не съм се сблъсквал нито аз, нито някой от колегите, които разпитах. Не разполагаме с достатъчно информация за онова, което са опитвали да извършат, тъй че не можем дори да си представим евентуалната процедура.
— Направете ми услуга — помоли Маквей. — Предайте на доктор Майкълс отново да прегледа труповете.
— Ако търсите сукцинилхолин, трябва да ви кажа, че той се разлага в тялото броени минути след инжектирането. Няма да откриете и следа.
— Но може да открием убождания, които да ни подскажат, че хората са инжектирани с нещо, нали?
В паметта си Маквей отново чу целия разговор до момента, в който Ричман се съгласи с него и затвори телефона. И изведнъж проумя.
— Ах, кучият му син! — възкликна той.
Двете възрастни дами, които явно разбираха английски, го изгледаха възмутено. Кученцето под масата подскочи и се разлая.
— Пардон. — Маквей стана и остави върху масата двайсет франка. — Извинявай и ти — подхвърли той към кученцето и се отдалечи.
От другата страна на площада Маквей си купи жетон и слезе в метрото. „Лебрюн — чу той собствения си глас съвършено ясно, сякаш все още беше в кабинета на инспектора, — досега не ни е хрумвало да предположим тристранна връзка, нали?“
Като огледа таблото с разклоненията на парижкото метро, Маквей избра маршрут и тръгна към перона. В главата му продължаваше въображаемият разговор с Лебрюн.
„Открихме Мериман само защото беше оставил отпечатък при убийството на Жан Пакар, прав ли съм? Знаехме, че Озбърн е наел Пакар да издири някого. Той ми каза, че става дума за любовника на госпожица Монере и по онова време отговорът изглеждаше правдоподобен. Ами ако е лъгал, както лъжеше за калта по маратонките? Ами ако се е опитвал да открие Мериман? Дявол да ни вземе, как можахме да изтървем този момент?“
Маквей се провря в претъпкания вагон и стисна тръбата над главата си. Кипеше от яд, че е пропуснал очевидното, а мислите продължаваха да прелитат стремително.
„Озбърн забелязва Мериман в кафенето, може би по чиста случайност и го разпознава. Опитва да се хвърли в атака, но келнерите го сграбчват и Мериман избягва. Озбърн хуква към метрото, там бива арестуван и попада при вас. Набързо скалъпва историята, че Мериман бил джебчия и вашите хора го пускат. Звучи приемливо. После Озбърн се обръща към «Колб интернешънъл», откъдето му изпращат Жан Пакар. След два дни Пакар открива, че Мериман се спотайва под името Анри Канарак.“
Вагонът намали ход и плавно спря на нов перон. Маквей погледна името на станцията и се отдръпна да стори път на шумна група хлапаци. Вратите се затвориха и вагонът потегли. Маквей продължаваше да не чува нищо освен вътрешния си глас.
„Според мен е разумно да предположим, че Мериман е разкрил издирването и сам се е заел с Пакар, за да узнае за какъв дявол го търсят. А Пакар, бивш наемник и следователно костелив орех, никак не обича да го безпокоят в собствения му дом. Следва оживен спор, завършил в полза на Мериман. Поне така му се струва, само че е оставил отпечатък. И колелото се завърта. Оттук нататък става малко мъгляво. Но ако не греша, ключът се крие там, че онази първа вечер в кафенето Озбърн се е нахвърлил върху Мериман. Вашите хора са доказали, че виновникът е Озбърн, обаче никой не е определил жертвата. Освен ако Жан Пакар е стигнал по този начин до следата на Мериман. Но ако Озбърн наистина е нападнал Мериман и ако узнаем защо, нищо чудно да се доберем и до високия мъж.“