Неволно се зачуди защо лявата му длан е студена и лепкава. Погледна надолу и видя, че кинжалът на високия все още стърчи от нея. Но в момента нищо не можеше да се направи. Ако извадеше ножа, щеше да потече кръв, а нямаше с какво да я спре. Оставаше му само да търпи.
Още една крачка и той се озова на площадката пред вратата. Затаи дъх и наклони глава към мазето. Все още не чуваше нищо. Стрелна очи към външната врата, после пак към мрака до нея. Усети как в дланта му кръвта пулсира около ножа. Скоро шокът щеше да се разсее и да отстъпи място на болката. Озбърн прехвърли тежестта си и пристъпи надолу. Нямаше представа нито колко е дълга стълбата, нито какво има в мазето. Спря и отново се вслуша с надеждата да чуе дъха на противника.
Внезапно в мъртвешката тишина нахлу откъм улицата рев на двигател и скърцане на гуми. Озбърн мигновено се отблъсна със здравия крак и скочи към вратата. Докато излизаше, в лицето го блъснаха светлините на фарове. Той изпъна ръка и стреля напосоки по размазаното зелено петно на прелитащия автомобил. После колата свърна на ъгъла, проблесна под уличната лампа и изчезна сред воя на гумите.
Отпуснал пистолета, Озбърн гледаше подир нея, без да чува как вратата зад него бавно се отваря. Внезапно звукът проникна в съзнанието му. Обзет от ужас, той се завъртя и вдигна оръжието за стрелба.
— Пол!
На прага стоеше Вера. Озбърн разбра едва в последния миг.
— Боже Господи!
От далечината долетя вой на сирена. Вера го дръпна навътре и затвори вратата.
— Полицаите. Чакат отвън.
Озбърн се люшкаше като замаян. Едва сега Вера забеляза кинжала в ръката му.
— Пол! — възкликна тя.
Над тях се отвори врата. После отекнаха стъпки.
— Госпожице Монере! — долетя отгоре гласът на Бара.
Появата на полицаите върна Озбърн към реалността. Той прихвана пистолета под мишница и дръпна кинжала със здравата си ръка. По пода плисна кръв.
— Госпожице!
Гласът на Бара приближаваше. Ако се съдеше по звука, слизаха поне двама души.
Вера смъкна сребристия шал от врата си и плътно омота китката на Озбърн.
— Дай ми пистолета. После върви в мазето и чакай там.
Стъпките звучаха все по-ясно. Инспекторите бяха достигнали горния етаж и тръгваха надолу.
Озбърн се поколеба, после протегна пистолета. Искаше да каже нещо, но погледите им се срещнаха и внезапно го обзе страх, че вече никога няма да я види.
— Върви! — прошепна тя.
Той се обърна, закуца надолу по сенчестото стълбище и изчезна сред мрака на мазето. Секунда и половина по-късно Бара и Метро стъпиха на площадката.
— Госпожице, добре ли сте.
Стискайки пистолета на Анри Канарак, Вера се завъртя към тях.
59.
Маквей узна за събитията едва в 21:20. Два часа по-рано посещението му в кафене „Стела“ започна с гаф, прерасна в провал и завърши с грандиозен успех.
Когато пристигна там в 19:15, завари заведението претъпкано. Келнерите търчаха като мравки. Салонният управител — явно единственият, който имаше смътни познания по английски — го уведоми, че за маса се чака минимум час, а може би и повече. Когато Маквей се опита да обясни, че не търси маса, а само иска да поговори с директора, човекът безнадеждно впи поглед в тавана, размаха ръце и заяви, че тази вечер даже директорът не може да му осигури маса, защото собственикът има празник и е заел големия салон. След това обяснение салонният управител изчезна в тълпата.
Маквей остана да стои с полицейската скица на Албърт Мериман в джоба и се помъчи да измисли нов подход. Навярно изглеждаше самотен или изгубен, а може би и двете едновременно, защото преди да се опомни, една нисичка, леко пийнала французойка го грабна за ръката и го отмъкна на масата в главната зала, където тържеството беше в разгара си. Не след дълго тя вече го представяше на всички с титлата „мой приятел от Америка“. Докато опитваше деликатно да се измъкне, някой го попита на развален английски откъде точно пристига. А щом спомена Лос Анджелис, други двама го обсипаха с въпроси за бейзболистите от „Рамс“ и „Рейдърс“. Някой се заинтересува от университета в Лос Анджелис. После невероятно мършава млада жена с вид и облекло на манекенка се провря до Маквей и с изкусителна усмивка го запита дали познава някой от „Доджърс“. Един негър преведе въпроса и се вторачи насреща, очаквайки отговор. Маквей вече не искаше нищо друго, освен да се изпари час по-скоро, но дяволът го дръпна за езика да каже: