Карл Май
Дервишът
Първа глава
Сър Дейвид Линдсей
Един хубав, топъл летен ден бе изпънал снага върху стройните минарета на Константинопол. Хиляди следовници на всякакви вероизповедания и представители на всички раси се наслаждаваха при движението си по двата моста на чародейната гледка, която градът предлагаше отвън. Край кейовите стени лежаха параходите и ветроходите на всички морски народи, а по искрящите вълни се полюшваха причудливите корпуси на турски гондоли и каици, между които от време на време се стрелваха над водата лекокрили морски чайки, когато им се приискаше в игриво немирство да изпитат и удостоверят своята летателна ловкост.
Откъм Черно море се зададе с елегантен ход малка, изящна парна яхта, полегнала леко и грациозно настрани като някоя танцьорка, отдала се на омайните звуци на Щраусов валс.
Стройният, бърз плавателен съд зави край върха на Галата, мина под мостовете и легна в Златния рог под Пера на котва. Пера е градска част на Константинопол, обитавана предимно от европейци и техните пълномощни министри и консули.
Парната яхта имаше една особеност, която дори в европейски пристанища би трябвало да привлича погледите, а тук, сред ориенталците, толкова по-фрапантно биеше на очи — на форщевена, където обикновено се изписва името на кораба, бе монтирана около два метра висока рамка от дърворезба, която включваше една забележителна картина.
На нея бе изобразен мъж в естествен ръст. Всичко, което той носеше — панталон, жилетка, сако, обуща, също високият цилиндър — бе на сиви карета, даже огромният чадър в ръката. Лицето беше неимоверно дълго и слабо. Над широката, очертана от тънки устни уста бе надвиснал остър нос, хранещ изглежда намерението да се проточи долу до брадичката. Това придаваше на лицето един необикновено комичен израз.
Над паното се виждаха големите, златни печатни букви на името на яхтата: «Линдсей».
Когато малкият параход се насочи към пристанището хората по брега зяпнаха удивено картината. Близо до пътечката на пристана стоеше един дервиш[1], чиито тъмни, фанатично гледащи очи бяха също така отправени с удивление към нея. По лицето му премина тръпка, когато разчете надписа.
— Линдсей! — промърмори. — Та такова бе моминското име на жената на оня проклет немец! Нима тази фамилия все още не е изкоренена? Ще остана да наблюдавам. Жената навремето ме опозори. Трябваше да си отмъстя и смятах това отмъщение за отдавна завършено. Дали нещата стоят другояче, дали не са живи наистина и други членове на тази фамилия? Ще проуча!
Машината на яхтата бе спряна и капитанът слезе от мостика. Вратата на каютата се отвори и пропусна същата фигура, която се виждаше отпред на картината. Много дълга и суха, тя бе облечена в сив плат на карета. Високият извън всяка мяра цилиндър и исполинският чадър бяха също така карирани в сиво. През рамото минаваше ремък с провесен на него дълъг далекоглед.
И лицето приличаше досущ на това от картината, само дето на носа се виждаше и един дълъг белег, произхождащ очевидно от някой злостен алепов оток.
Капитанът се поклони.
— На сушата ли възнамерявате да идете, сър?
— Yes. Че къде иначе? На сушата естествено? Или пък трябва да взема да хукна по водата, а?
— Това наистина едва ли ще е възможно — засмя се капитанът. — Но защо така припирате за сушата? Константинопол трябва да се разглежда оттук. Оттук той прави грандиозно впечатление, ала във вътрешността е тесен, мръсен, с криви сокаци. Турчинът нарича столицата си «Сияйните страни на всемирния лик» и има право… но само оттук, където ние се намираме.
— Сияйни страни? Всемирен лик? Nonsense![2] Тези турци са превъртели. Единственото разумно нещо при тях са техните жени и девойки. Well!
По лицето на капитана плъзна ухилване, което той побърза да прикрие с поклон.
— Виждал ли сте вече някоя турска жена или девойка, сър?
— Of course![3] На тълпи — както тук, така и в Берлин, фамозна опера: «Отвличане от сарая» от Моцарт — моето любимо парче. Ще ми се някой път и аз самият да преживея нещо такова, капитане. Indeed.[4] Просто няма да си тръгна, преди да съм изживял и аз някое подобно приключение. Well. Погледнете тук!
Той измъкна от дълбините на джоба на сакото си една книжка, чиято обложка носеше немското заглавие: «Либрето. Отвличане от сарая. Голяма опера от Волфганг Амадеус Моцарт».
— Кога мога да ви очаквам обратно? — Капитанът хвърли мимолетен поглед на книжката. По лицето му заигра вежлива усмивка, от която бе видно, че познава приумиците на англичанина и отдавна се е отказал да им се удивлява.