Само долу при реката беше все още спокойно. Там не се мяркаше жива душа. Но… ето че се зададе, плавайки по течението, едно индианско кану — лодката на изплъзналия се престъпник.
Намерението му изглежда бе да напусне тук плавателния съд. Той проучваше с остър поглед брега и пристана едва там, където той се състоеше от големи камъни и нямаше да остави никаква следа, Скочи и протегна крайници.
После плъзна изпитателен поглед нагоре по реката.
«Ще ги заблудя — усмихна се вътрешно. — Макар уж искали да отиват към форт Гибсън — на тоя прикрит дребосък аз не вярвам. Съвсем сигурно ще търсят кануто. Където го намерят, там ще предположат, че съм и аз. Така че ще го пусна да си се носи надолу. И за да не бъде изхвърлено поради лекотата си прекалено скоро на брега, ще го натоваря.»
Той сложи вътре няколко големи камъка и кануто потъна толкова, сякаш имаше човек в него. После го тласна, то се плъзна обратно в течението и се понесе бързо с него. Загледа се след него, ала тутакси се обърна уплашено, към сушата, долавяйки зад себе си високия, пронизителен вик на женски глас.
— Исусе! Исусе То отплават!
Две негърки се бяха появили от градината с пълен кош пране на дигата на брега. И тъй като не можеха да допуснат, че Уолкър преднамерено е блъснал лодката, едната нададе ужасения вик.
Тази среща бе много неприятна за него, ала не биваше да го покаже. Ето защо се насочи към двете и сви съжалително рамене.
— Да, замина. Бях забравил да го вържа.
— По-надолу лежи лодка на наш господар. Ако вие побърза, може още настигне ваша.
— Благодаря, вече не се нуждая от нея. Кои сте вие?
Когато се загледа сега по-внимателно в тях, те разкриха в смутени усмивки белите си зъби.
— Ние Ми и Ти — каза по-възрастната.
Ми и Ти са съкращения от Мери и Тони. Негърът обича такива съкращения, но те са обичайни и за американеца. Така също имената Дик и Уил са само съкращения от Ричард и Уилям.
— Ми и Ти — много красиви имена. Коя е Ми?
— Аз — рече по-възрастната и подръпна свенливо кърпата на врата си.
— Имате ли мъже?
— Исусе, Исусе! Дали имат мъже? Ние момичета, маса!
— Тъй, тъй. При кого работите?
— При маса Уилкинс. Ние в кухнята са.
— Вашият маса добър ли е?
— Много добър.
— А доволни ли сте от дъщеря му?
— Още много повече добър, още много по-добър!
— В такъв случай изглежда много обичате господарите си?
— Да, маса.
— Това ме радва. Значи няма никой, който да е недоволен от господарите?
— О, не, никой.
— Напротив, Ми! — намеси се с жар по-младата. — Аз познава един!
— Искаш да казва Боми, зъл Боми.
— Той също ли е негър, някой слуга? — подпита Уолкър.
— Не слуга, не негър, а жалък нигър.
Нигър е оскърбителната, обидна форма на думата негър. От устата на един черен тази дума създава наистина забавно впечатление.
При намерението, с което Уолкър бе дошъл в Уилкинсфийлд, му се стори разумно да се насочи към някой мъж, намиращ се в обтегнати отношения с господаря на имението.
— Къде всъщност живее тоя зъл Боми?
— Между тук и следваща плантация, точно през градина, отсреща над захарно поле. Там до периферия на горичка стои негова колиба, където той джин и уиски продават.
— Значи е кръчмар?
— Да. Той бил освободен и получават колиба. Тъй като той не искат работи, доставят ракия, за да продават. Наш маса обаче забранили ракия от Боми да се пият. Затова са Боми гневен.
— Лош човек! — рече Уолкър-Хопкинс. — Дълго ли ще останете тук при реката?
— Много часове.
— Тогава искам нещо да ви кажа. Вие видяхте ли ме?
— Да.
— Не, не сте ме видели. Ясно?
Те зяпнаха уста и го погледнаха с безгранично изумление.
— Исусе, Исусе! — извика Ми. — Ама нали виждаме маса жив-живеничък тук да стоят!
— Но все едно не сте ме видели! Оттук ще минат хора, които ще питат за мен. Те са лоши хора и искат да навредят на вашия добър маса Уилкинс. Кажете им, че съм минал с едно индианско кану и съм продължил надолу по реката. Разбрахте ли ме?
— Да, да! — кимнаха двете колебливо.
— Обичате ли тоягите?
— Исусе, Исусе!
— Та искам да ви кажа, че ще получите много тояги, ако ме издадете. Ще разправяте значи, че съм подминал. Не го забравяйте!
Той се изкачи по доста стръмния бряг и последва посочения му път за кръчмарската колиба на Боми.
Замислена някога като парк, градината бе превърната сега от необикновената плодовитост на земята отново в един полупущинак. Човек можеше да си върви през подивялата гъста градина, без да бъде забелязан от някого. За Уолкър това бе много удобно; той избягваше всякакви открити места.