Господарската къща правеше внушително впечатление. Беше великолепно построена в стила на късния Ренесанс, ала, съобразена с южните условия, богато снабдена с леки, приветливи балкони и веранди.
В една такава веранда му се предложи картина на омайваща красота.
Едно младо момиче си почиваше там в хамак. Разпуснатите черни, блестящи коси висяха почти до земята. Лицето бе с рязък отпечатък, но фино очертано и с красота, каквато човек дори в онези южни страни рядко може да види. Главата бе облегната на лявата ръка, а на дясната бе кацнал един папагал, с който красивото момиче шеговито си бъбреше. Над него висеше на люлка една лъвска маймунка[56], а пред верандата на един железен прът чистеше блестящото си оперение един прикован със синджир скален орел.
Дори студената душа на Уолкър бе обаяна за няколко мига от необикновената прелест на тази картина. Той забави крачки зад едно дърво, потънал в съзерцание на очарователното момиче.
— Mon cheri, mon favori! (Мой любими, любимецо мой!) — чу я да казва с благозвучен глас. Говореше френски, както много често е обичайно из онези райони.
А папагалът отговори като разумен човек, от което би могло да се предположи, че този диалог доста често е упражняван.
— Ма belle, ma pertite femelle! (Красавице моя, моя малка женичке!)
Лъвската маймунка се протегна надолу и потегли господарката по косата, а когато тя погледна усмихнато нагоре, й изпрати цяла дузина въздушни целувчици. Беше го научила естествено първо от нея.
Папагалът обърна сега глава, огледа се търсещо и изкряска високо:
— Mon amant, mon bien-aime, ou es-tu? (Съкровище мое, любими мой, къде си? Къде си?)
Красивата господарка го перна закачливо с пръст.
— Тихо, шегобиецо! Не бива да издаваш такива неща. Той обаче се отърси, изкиска се с изненадващо човешки глас и плесна криле.
— C’est monsieur Adier, le bon monsieur Adier! (Това е мосю Адлер, добрият мосю Адлер!)
Адлер се казваше, както вече бе споменато, немският главен надзорник на плантацията. Господарката на птицата пламна до слепоочията, макар по нейно мнение да нямаше никакъв човек наблизо. Тя скочи и изчезна с папагала във вратата, водеща от верандата към нейната стая.
«Каква жена! — помисли Уолкър, като потри с ръка челото си. — Проклятие, че не мога открито да се появя! Ще изчакам какво ще предприемат спрямо мен тримата ловци. Отмине ли тази опасност, знам какво да правя. Сега по-напред до захарното поле и до Боми, черният кръчмар. Може би в негово лице ще спечеля един съюзник срещу Уилкинс.»
Той продължи да се промъква крадешком и съумя да излезе незабелязано от градината.
Ми и Ти, двете негърки, се бяха занимавали може би над два часа с прането си. Негърките обичат да бръщолевят, а да се кискат още повече. Най-малката дреболия им дава повод да пуснат на воля напушващия ги смях. Ето защо за тях времето не се струваше дълго и не чуха приближаващите стъпки. Мъжът, който идваше по брега, привлече вниманието им едва когато ги поздрави.
— Good morning, girls![57]
Те се изправиха от работата си, извърнаха се към заговорилия и нададоха вик на уплаха. Малкият, чудато облечен мъж, с гъстата четина по лицето, прекалено голямата кожена дреха и безформената шапка, предизвика удивлението им.
— Не крякайте толкова, вредни насекоми! — ухили се Сам Хоукинс. — Или наистина имам толкова ужасяващ вид, хи-хи-хи-хи?
Чак сега се опомниха, че ги е поздравил съвсем любезно. Взряха се по-внимателно в него и тогава съгледаха едно лице, в което добродушието изглежда бе като у дома си. Това бързо възвърна самообладанието им.
— Кой е вашият господар, девойчета?
— Маса Уилкинс.
— Отлично. Той вкъщи ли си е?
— Да. Маса пият чай.
Ми беше забравила, че оттогава бяха минали почти три часа, и че «маса» вероятно вече не пие чай.
— От колко време перете тук?
Тя погледна в коша и видя колко малко работа е свършена.
— Няколко кратки, съвсем кратки минути — каза поради това колебливо.
На Сам тези неща бяха известни. Той пристъпи по-близо и прегледа стъпките, които босите им крака бяха оставили по мокрия крайбрежен пясък.
— Как се казваш? — продължи да пита.
— Ми, а тази тук са Ти.
— Тогава чуй, моя мила Ми, ти си една голяма лъжкиня! Твърдиш, че сте тук едва няколко кратки минутки, а вие сте тук сигурно от часове.
— О, няколко кратки часчета, да.