Видя голям брой посетители в турско и европейско облекло. Ориенталците бяха насядали ниско до пода на меки възглавници, пушеха мълчаливо чибуците или наргилетата си, а на чиниите пред тях се виждаха дребни филджани. Европейците обаче седяха на столове край високи маси, пиеха кафето си от по-големи чаши и пушеха пури или цигари.
Появата на причудливо облечения англичанин предизвика сензация.
— Аджа’иб чок аджа’иб! (Необикновено, твърде необикновено!) — промърмори един удивен турчин.
Разговорът край масите на европейците също секна. Всички очи се отправиха към сър Дейвид, а по някои лица плъзна подигравателна усмивка, при което тихо тръгнаха от уста на уста думи като «англичанин… смахнат… сплин… палячо».
Линдсей не го и беше еня за това внимание. Той се насочи към единствената маса, край която имаше едно свободно място, и се настани непринудено, след като бе помолил за разрешение седящия там господин.
Негърски момчета се плъзгаха като сенки насам-натам с лули, тютюн, тлеещи въглени и кафе, грижейки се за клиентите. Сър Дейвид си поръча кафе на френски, беше разбран и мигновено обслужен. Той свали далекогледа от гърба, облегна го заедно с чадъра на стената, опъна удобно дългите си крайници и извади една добре напълнена чантичка с пури. Същевременно хвърли изучаващ поглед на човека срещу себе си.
Той беше млад човек, на може би двадесет и четири години, с висока, крепка фигура и истинска адонисова глава със сериозни черти. Лъх на тежка меланхолия се ширеше по това лице и го правеше още по-привлекателно. Беше изпушил една пура до края, освободил се от угарката и очевидно се канеше да запали нова. Англичанинът му протегна своята чантичка.
— Моля… обслужете се!
Заговореният вдигна изненадано поглед и се поколеба. Сър Дейвид бръкна в джоба на жилетката, измъкна една визитна картичка и му я подаде.
— Сега ще се осмелите да посегнете, нали?
На визитката се четеше: «сър Дейвид Линдсей». Младият мъж направи жест на изненада и като че в него се надигна някакво възклицание, ала той го потисна, взе една от пурите и на свой ред извади после картичката си.
— Я гледай, вие също притежавате визитки? — позачуди се англичанинът. — Нямах представа, че европейските порядки са напреднали тук чак дотолкова!
— Аз не съм турчин.
На неговата картичка се четеше на немски: «Паул Норман, художник».
— Как? Немец? — удиви се Линдсей, отваряйки от изумление така широко голямата си уста, че тънките устни образуваха квадрат. — Аз ценя Германия. Имам там роднини, казват се Адлерхорст. Търсих ги, но за съжаление намерих всички следи засипани.
— Едва ли е за вярване — рече другият малко резервирано. — Хора не могат все пак да изчезват безследно!
Същевременно хвърли удивен поглед към него.
— И аз го смятах за невъзможно, но е така. Недвижимото имущество бе преминало в други ръце, а всички членове на фамилията изчезнали. Странна съдба, хм! Запалете си пурата, де, тя е истинска «Перу». Имам осем или девет хиляди при себе си.
— В джоба? — усмихна се художникът Норман.
— Nonsense! На яхтата си. Трябваше добре да се запася с любимите си пури, защото не знаех кога ще си бъда отново у дома.
— Значи нямате никаква определена цел?
— No. (Не.) Търся приключения.
— От какво естество?
— Излишен въпрос. Не съм в Турция, за да изживея нещо китайско.
— Следователно? — подпита Паул Норман, комуто разговорът започна да доставя удоволствие.
— Много просто — изръмжа Линдсей разсърден. — Нещо турско.
— И което би трябвало да е?
— Вие сте един бавнозагряващ немец, сър! Индия си има своите тигри, Африка лъвовете си. Дивия запад своите червенокожи…
— А Турция?
— Има своите хареми, сър.
— Хареми?
— Yes. Търся харемско приключение. Спомнете си Волфганг Амадеус Моцарт! Отвличане, опасност. Освобождение на отвлечена туркиня или нещо такова. Yes.
Едновременно с това кимаше емфатично. А носът му, притежаващ изглежда необичайна подвижност, климаше на своя отговорност даже трикратно.
— Виж ти! — възкликна Норман донейде изненадан. — Шегувате се!
— Защо? Никога не се шегувам! Сър Дейвид Линдсей съм. Yes.
Норман се усмихна леко, почти съчувствено.
— Вие се смеете? — рече англичанинът, без обаче да се показва оскърбен. — От три седмици дефилирам между Дарданелите и Босфора, за да преживея някъде нещо подобно. Но не намирам нищо. Nothing. (Нищо.) Скучна е тая Турция. Имам един приятел — също като вас немец, — комуто приключенията падат в скута като зрели ябълки. Кара Бен Немзи. Но сега се е завеял при апачите или хадедихните. Не знам. Yes.