Выбрать главу

Видя голям брой посетители в турско и европейско облекло. Ориенталците бяха насядали ниско до пода на меки възглавници, пушеха мълчаливо чибуците или наргилетата си, а на чиниите пред тях се виждаха дребни филджани. Европейците обаче седяха на столове край високи маси, пиеха кафето си от по-големи чаши и пушеха пури или цигари.

Появата на причудливо облечения англичанин предизвика сензация.

— Аджа’иб чок аджа’иб! (Необикновено, твърде необикновено!) — промърмори един удивен турчин.

Разговорът край масите на европейците също секна. Всички очи се отправиха към сър Дейвид, а по някои лица плъзна подигравателна усмивка, при което тихо тръгнаха от уста на уста думи като «англичанин… смахнат… сплин… палячо».

Линдсей не го и беше еня за това внимание. Той се насочи към единствената маса, край която имаше едно свободно място, и се настани непринудено, след като бе помолил за разрешение седящия там господин.

Негърски момчета се плъзгаха като сенки насам-натам с лули, тютюн, тлеещи въглени и кафе, грижейки се за клиентите. Сър Дейвид си поръча кафе на френски, беше разбран и мигновено обслужен. Той свали далекогледа от гърба, облегна го заедно с чадъра на стената, опъна удобно дългите си крайници и извади една добре напълнена чантичка с пури. Същевременно хвърли изучаващ поглед на човека срещу себе си.

Той беше млад човек, на може би двадесет и четири години, с висока, крепка фигура и истинска адонисова глава със сериозни черти. Лъх на тежка меланхолия се ширеше по това лице и го правеше още по-привлекателно. Беше изпушил една пура до края, освободил се от угарката и очевидно се канеше да запали нова. Англичанинът му протегна своята чантичка.

— Моля… обслужете се!

Заговореният вдигна изненадано поглед и се поколеба. Сър Дейвид бръкна в джоба на жилетката, измъкна една визитна картичка и му я подаде.

— Сега ще се осмелите да посегнете, нали?

На визитката се четеше: «сър Дейвид Линдсей». Младият мъж направи жест на изненада и като че в него се надигна някакво възклицание, ала той го потисна, взе една от пурите и на свой ред извади после картичката си.

— Я гледай, вие също притежавате визитки? — позачуди се англичанинът. — Нямах представа, че европейските порядки са напреднали тук чак дотолкова!

— Аз не съм турчин.

На неговата картичка се четеше на немски: «Паул Норман, художник».

— Как? Немец? — удиви се Линдсей, отваряйки от изумление така широко голямата си уста, че тънките устни образуваха квадрат. — Аз ценя Германия. Имам там роднини, казват се Адлерхорст. Търсих ги, но за съжаление намерих всички следи засипани.

— Едва ли е за вярване — рече другият малко резервирано. — Хора не могат все пак да изчезват безследно!

Същевременно хвърли удивен поглед към него.

— И аз го смятах за невъзможно, но е така. Недвижимото имущество бе преминало в други ръце, а всички членове на фамилията изчезнали. Странна съдба, хм! Запалете си пурата, де, тя е истинска «Перу». Имам осем или девет хиляди при себе си.

— В джоба? — усмихна се художникът Норман.

— Nonsense! На яхтата си. Трябваше добре да се запася с любимите си пури, защото не знаех кога ще си бъда отново у дома.

— Значи нямате никаква определена цел?

— No. (Не.) Търся приключения.

— От какво естество?

— Излишен въпрос. Не съм в Турция, за да изживея нещо китайско.

— Следователно? — подпита Паул Норман, комуто разговорът започна да доставя удоволствие.

— Много просто — изръмжа Линдсей разсърден. — Нещо турско.

— И което би трябвало да е?

— Вие сте един бавнозагряващ немец, сър! Индия си има своите тигри, Африка лъвовете си. Дивия запад своите червенокожи…

— А Турция?

— Има своите хареми, сър.

— Хареми?

— Yes. Търся харемско приключение. Спомнете си Волфганг Амадеус Моцарт! Отвличане, опасност. Освобождение на отвлечена туркиня или нещо такова. Yes.

Едновременно с това кимаше емфатично. А носът му, притежаващ изглежда необичайна подвижност, климаше на своя отговорност даже трикратно.

— Виж ти! — възкликна Норман донейде изненадан. — Шегувате се!

— Защо? Никога не се шегувам! Сър Дейвид Линдсей съм. Yes.

Норман се усмихна леко, почти съчувствено.

— Вие се смеете? — рече англичанинът, без обаче да се показва оскърбен. — От три седмици дефилирам между Дарданелите и Босфора, за да преживея някъде нещо подобно. Но не намирам нищо. Nothing. (Нищо.) Скучна е тая Турция. Имам един приятел — също като вас немец, — комуто приключенията падат в скута като зрели ябълки. Кара Бен Немзи. Но сега се е завеял при апачите или хадедихните. Не знам. Yes.