— Кога ще дойдете пак?
— Колкото е възможно по-скоро. Тогава ще имаме време да обсъдим някакъв план срещу нападението. Но дотогава никому нищо не споменавайте! Негрите са бъбриви създания. Узнаят ли нещо, ще вдигнат врява до Бога и Кървавия Джак ще бъде предупреден. Което ще рече, че хич няма да се весне, а това би било наистина много жалко.
— Но Лефлър все пак би трябвало да знае. Той с удоволствие би се притекъл с хората си да ни подкрепи.
— Но тогава аз ще остана с Дик и Уил настрани. Впрочем имам чувството, че тоя Лефлър не ви е чак толкоз голям приятел. Изчакайте сега спокойно връщането ми, а после ще видим дали ще е необходимо да привлечем чужда помощ. Гуд бай, мистър Уилкинс, гуд бай, мис Елми!
Лефлър беше отишъл, както каза, в градината. Той здравата се бе разлютил на Сам и замисляше отмъщение.
Каква ли работа можеше да има тоя самомнителен ловец при Уилкинс? Лефлър напразно си блъскаше главата.
Разярен, той крачеше по зачакъления път, докато го сепнаха приближаващи стъпки. Един млад, семпло облечен мъж, чието волево лице бе засенчено от изискана панамена шапка, се появи от една странична алея и почти се сблъска с Лефлър, понеже не беше го видял заради храсталаците.
По лицето на Лефлър трепна ненавист.
— Отваряйте си зъркелите, мастър Адлер! Или сте кьорав?
Адлер продължи да крачи спокойно, без да отговори.
— Мастър, памук ли имате в ушите?
Адлер забави крачки и бавно се обърна.
— Искате да говорите с мен?
— Естествено! Обноските ви към мен са така невъзпитани, че повече не мога да ги търпя. Защо не поздравявате?
Адлер сви леко рамене.
— Учудвам се на въпроса ви. Аз винаги съм ви поздравявал. Но тъй като вие никога не сте ми отвръщал, сега естествено пропуснах.
— Тъй, значи тъй била работата! — рече Лефлър язвително. — Да не би да искате един собственик на плантация да поздравява някакъв си домашен прислужник!
— Защо не? След като толкова държите на поздрава на «домашния прислужник», явно той е толкова важна персона, че и вие можете да го поздравите.
— Не бих се унижил дотам, че да споря с вас по тоя въпрос! Я идете по-добре до конюшнята и се позаинтересувайте дали конят ми е получил фураж!
— Няма да ви отнема удоволствието сам да се погрижите за коня си.
Мъжете бяха застанали един срещу друг — «очи в очи». Беше ясно, че Лефлър подхвана тази кавга, понеже мразеше надзорника. Той знаеше, че в къщата на плантатора Адлер бива считан като храненик, значи при всички случаи играеше важна роля.
— А-ха, отказвате да се подчините на заповедите ми?
— За заповеди от ваша страна не може и дума да става.
— Охо! Скоро-скоро ще се убедите в противното. Зетят на мастър Уилкинс все ще пречупи гордостта ви!
Лицето на Адлер стана с един нюанс по-бледо.
— Какъвто вие много вероятно никога няма да станете!
— Нима? Аз пък ви казвам, че току-що поисках ръката на Елми.
— След което сте бил отхвърлен!
— Тук сте в голяма заблуда.
— Pshaw! Аз считам твърдението ви просто за една лъжа.
Лефлър отстъпи крачка назад.
— На мен това? — изсъска. — Проклето немско куче! Ето ти го!
Той замахна с пестник към лицето на Адлер, ала юмрукът му процепи въздуха, докато самият получи един толкова могъщ боксов удар в стомашната област, че рухна на земята.
— О, Исусе, о, Исусе! — изкрякаха два женски гласа.
Ми и Ти се връщаха с прането си от реката. За да стигнат по-бързо до къщи, бяха поели по страничния път, по който бе дошъл Адлер преди малко. Чувайки гласове, спряха и познаха между клоните двамата враждебно настроени мъже. Разбираха всяка дума и когато Лефлър се срина сега на земята, нададоха изплашени викове за помощ.
Лефлър се надигна мъчително. Въпреки това поиска да се нахвърли отново върху Адлер, който го чакаше спокойно, със стойка на обигран боксьор. Но забелязвайки, че има свидетели на поражението му, фермерът предпочете бързо да изчезне зад храстите.
Адлер вдигна презрително рамене.
— Какво правите тук? — сгълча той негърките. — Вие сте подслушвали!
— О, не маса! Не подслушвали — отговори Ти. — Идвали от вода, съвсем случайно.
— Но чухте и видяхте всичко?
— Всичко. Маса Адлер са силен герой. О, Исусе, как маса Лефлър търколили са по земя, като куче, когато паднат от прозорец. При това сравнение Ми и Ти се закискаха високо.
— Хайде, вървете в кухнята! — заповяда Адлер. — И ви забранявам да казвате на когото и да било нещо за случилото се! Разбъбрите ли се, лошо ви се пише. И тъй, да си мълчите!