— Да, само заради папагала — отвърна хладно.
Лицето на Адлер мигновено се промени. Той й се поклони.
— Моля ви, отпратила сте Лефлър единствено заради раздразнителността на птицата?
Елми погледна открито и честно към него и очите им за секунда се потопиха едни в други. Сякаш душата й плъзна по този поглед към него. Беше й вече невъзможно да поддържа легендата.
— Не. Птицата изобщо не е болна. Знаете го, нали, мастър Адлер?
— Да, обесникът е здрав като камък!
— Аз не можех да понасям Лефлър. Той е лош човек. Сега си тръгна и повече няма да се върне. Слава Богу!
В този миг папагалът плесна с криле, сякаш се радваше на този обрат на разговора.
— Adier, Adier[59]! — изкряска. — Mon amant, mon bien-ame ou estu?
Да имаше как, Елми да потъне дълбоко в земята. По лицето на Адлер обаче плъзна особена светлина.
— Вижте, той копнее по своя другар, планинският орел на верандата! Най-добре ще е да го изнесете вън.
Въздишка на облекчение се откъсна от устните на Елми. Веднага отнесе птицата навън. После се върна и му протегна ръка.
— Да не ми се сърдите, мистър Адлер, задето си… позволих шегата с папагала?
Вместо какъвто и да е отговор той пое ръката й и я стисна.
— Работата е — продължи бързо тя, — че трябваше да ви пратя при татко, в случай че ви срещна, когато ви видях после из един път пред себе си, не намерих подходящите слова.
Странен беше погледът, който Адлер й отправи. Почувствала погледа до дъното на душата си, тя поруменя.
— Какво имам да върша при баща ви?
— Не зная. Но се касае да се дадат няколко добри изстрела, както навремето, когато се прицелихте в брата на Кървавия Джак.
— Behold! Но не нещо подобно?
— Съвсем същото даже! Кървавия Джак е наблизо, за да си отмъсти тая нощ…
— Well! И ми го казвате едва сега? И толкова спокойно?
— О, горко! Значи сте на мнение, че без ожесточена битка няма да се размине?
— Не ми се вярва.
— О, Боже мой! Бедният ми па! Той сигурно ще вземе участие в битката!
— Вероятно нещата ще могат да се нагласят така, че да не се подхвърли на опасност.
— Ох, ако имахте добрината да го сторите!
— С удоволствие.
— Благодаря ви. Но… ще можете ли и вие да стоите надалеч от битката?
Той поклати усмихнато глава.
— Това е невъзможно, мис Елми. Мога ли да отбягна страхливо опасността?
— Не — страхлив не бива да ви нарекат, — но трябва да се пазите!
Той махна пренебрежително.
— Защо? Животът има стойност за човек само когато той е ценен и за друг.
— Не мога да повярвам, че вашият живот не би имал цена за никого другиго! Та помислете за близките си! Забравихте ли, че животът ви има за цел да открие майка ви, сестра ви, братята?
Трепет на дълбока тъга хвърли сянка върху лицето му.
— Ще я постигна ли някога тази цел? За реализацията на тоя план се искат суми, с каквито не разполагам, и каквито толкова скоро няма да притежавам. Мислил съм вече да отида до златните находища, за да струпам бързо едно по-голямо състояние. Но това би означавало да сменя един сигурен, макар и скромен доход срещу едно съвсем несигурно богатство, а моят здрав човешки разум се възпротивява срещу подобен експеримент.
— И тук сте съвсем прав.
— Може да е така. Но кажете самата: мога ли да стигна до богатството, от което се нуждая за моята цел? така ще си летят година след година… има ли при това положение животът ми някаква стойност?
— Все пак има хора, които никак не желаят да ви улучи някой куршум.
— Кои биха могли да са?
— Аз например.
— Вие?
— Да — отговори тя храбро. — Много бих скърбила, ако ви се случи някоя беда.
Нещо трепна в лицето му. Мълком притисна ръката й до устните си.
— С тези думи вие ме направихте щастлив. Спомнете си за този миг един ден, когато вече няма да бъда край вас…
— Да не би да се каните да заминавате? — прекъсна го изплашено.
— Не, но бъдещето е в Божиите ръце. Никой не знае какво може да му поднесе следващият миг. Ако някога не бъда близо до вас и мислите ви се позадържат за мигновение върху мен, бъдете уверена, че моят живот принадлежи единствено на вас.
Освободи ръката й и в следващите секунди беше вън от стаята. Тя се смъкна в едно кресло и захлупи лице в шепи. Дълго стоя така мълчаливо и неподвижно.
Адлер се намираше в особено настроение. Обичаше и знаеше, че е обичан. Но имаше ли право да каже решителната дума? Мислите му се прехвърлиха от другата страна на океана, върху трагичната, неизвестна съдба на дома Адлерхорст. Той беше син на тази фамилия, макар че тук, в Америка — където собствените сили, а не произходът правят човека — бе предпочел да съкрати името и да изпусне «барона». Но затова пък си оставаше прикован към безследно изчезналите близки с неразривни вериги. Той може би единствен от цялата фамилия бе намерил поносима съдба. Не беше ли негов дълг да стори всичко в човешките възможности, за да издири майка си, сестра си, братята? Имаше ли право, преди да го е сторил, да посвети макар и само една-единствена мисъл на собственото си щастие?