Дик кимна одобрително.
— Сам, ти наистина си умна и хитра глава.
— Мислиш ли? Да, трябва поне аз да си събирам ума, след като с такива грийнхорни като вас нищо не може да се направи, хи-хи-хи-хи! Та чукайте значи! Само не давайте да се разбере, че очаквате търсеният да е в колибата! Трябва да им вдъхнем увереност, ако не се лъжа.
Опиянен от лъчезарната красота на младата плантаторка, Уолкър достигна незабелязано малкия блокхаус и завари вратата отворена. Крадци тук нямаше, тъй като щедрата природа в онези местности позволява дори на най-бедния кажи-речи без труд да придобие онова, което е необходимо в живота му като прехрана и потребност. Най-много можеха да се опасяват хората от чуждите банди, които от време на време караха да се заговори за тях из Юга, ала след всеки удар те веднага и задълго изчезваха от зрителното поле.
Седнал на един пън, служещ му като любимо кресло, Боми пушеше от дървена лула собствено производство тютюн, чиято миризма би могла да хвърли в безсъзнание и бизон. Нервите на такива хора са здрави като желязна тел.
— Good morning, sir! — поздрави Уолкър-Хопкинс. Боми не отговори. Вежливият поздрав на бял към един презрян черен пораждаше у него подозрение.
— Добро утро казах! — повтори Уолкър с остър тон.
— Чух — отвърна Боми равнодушно.
— Имате ли една ракия за мен?
— Не.
Боми и сега не се помръдна от кютюка си. Беше широкоплещест и надарен с прекомерно дълги ръце и крака. Лицето му беше прорязано от едра шарка, а очите излъчваха втренчен, коварен израз.
Посетителят застана с разкрачени крака пред него; сърдитите маниери на негъра изглежда повече го развеселяваха, отколкото оскърбяваха.
— Значи нямате за мен нито глътка? И защо?
— Не ви познавам.
— Но аз пък искам ей така да изпия с вас един джин или едно уиски и понеже вие го правите само с познати, ще остана, докато ме опознаете.
Уолкър никак не беше сговорчива натура, ала в случая се касаеше на всяка цена да спечели предразположението на Боми.
Върху забити в земята колове бяха заковани дъски — така се оформяха маси и пейки, достатъчни за отбиващите се тук редовни клиенти. Уолкър седна на една от пейките и просна непринудено краката си на масата по маниера на янките.
Боми го гледа минута-две спокойно, после се изправи.
— За колко дълго смятате да се установите тук, милорд?
— Толкова дълго, докато станем добри познати.
— Това навярно никога няма да стане, защото след по-малко от две минути ще излетите през вратата.
— Не ми се вярва.
— Веднага ще го повярвате. Я си махнете краката от масата, че да не ви подпомогна!
Той понечи да посегне към краката на белия, ала онзи ги придърпа бързо към себе си.
— Вярно бе, човекът го обърна на сериозно! — ухили се той. — Е, това ми харесва! Виждам, че сте куражлия. Я ми кажете, няма ли да ви е приятно да спечелите две златни монети или дори три?
Очите на черния проблеснаха.
— С най-голямо удоволствие, ама сто са още по за предпочитане.
— Добре казано, my black boy[61]. Лесно биха могли да станат сто, стига във ваше лице да опозная един полезен мъж.
— Исусе… сто? Ах, милорд, сложете си спокойно краката пак на масата! И изобщо можете да си ги турите, където ви е угодно. Та какво искате от мен?
— Най-напред една ракия.
Негърът отново сбърчи чело.
— Проклетата ви ракия! Нима не можете да пиете нещо друго? И какво ли, ако ви праща маса Уилкинс да ме подложите на изпитание!
— Че толкоз ли пък се страхувате от мистър Уилкинс?
— Страхувам! Аз? Pshaw!
Той повдигна рамене и направи мимика, изразяваща дълбоко презрение.
— Че защо тогава ще питате за него, след като му нямате страха?
— Защото много държа на доброто съседство. Мастърът забрани на хората си да идват при мен и макар и хич да не ми пука от него, той все пак може да ми навреди… ето защо се съобразявам поне малко от малко с неговата воля.
— И ме считате за негов шпионин?
— Напълно е възможно все пак.
Гостът стана от пейката и сложи ръка на рамото му.
— Негов шпионин? Казвам ви, той не може да има по-голям враг от мене. Пита се само дали ще пожелаете да ми помогнете, ако става дума да му се отиграе някой номер.