— Значи се касае за някакъв номер? Това не е достатъчно.
Върху широките му бърни легна демонски израз.
— О, не е недостатъчно то! От номер до номер има голяма разлика. Това може да бъде номер, който да го лиши от честта и живота.
— О, Исусе, Исусе!
— Да, признавам ви го открито.
— От честта и живота?
— Да се надяваме. Но на първо време съм турил око на неговия имот.
— На цялата плантация?
— Да, доста дълго я е притежавал. Искате ли да ми помогнете?
— Помагам на всеки, който е срещу проклетия Уилкинс, стига… да си плати добре.
— Пари няма да липсват, приятелче. Затворете вратата там, че да не ни изненада някой! Не бива да ме виждат тук при вас.
— Защо? — попита Боми, като тикаше резето на вратата.
— Ще ви разкажа, когато ми дадете някоя глътка.
Боми повдигна един дървен капак в ъгъла, под който се намираше четвъртита дупка. Извади едно шише и две чаши и седна с тях срещу белия.
През това време Уолкър се бе огледал в помещението — то заемаше целия блокхаус. Две маси с четири пейки, пъна, на който бе седял преди малко негърът, едно огнище с две гърнета и един тиган, дупката с няколко шишета и чаши, една брадва, два-три ножа, някакъв стар чадър, в единия ъгъл постеля от шума, а в другия купчина дърва за огрев — това бе всичко, което забеляза.
Огнището се намираше под един фронтонен прозорец, през който се изтегляше димът; комин нямаше. Таван също нямаше — заместваше го покривът. Подът се състоеше от здраво утъпкана земя.
Боми улови оглеждащия поглед на своя гост.
— Харесва ли ви моят палат? Като в Ню Йорк или Ню Орлиънс наистина не съм подреден.
— И хич не е и необходимо. Но едно нещо бихте могъл все пак да имате при цялата тая скромност — нещо, от което мъж като вас сегиз-тогиз се нуждае.
— Имам си всичко, от което се нуждая — каза Боми с хитра усмивка, докато гостът вдигна наздравица.
— Даже скривалище?
— Да, сър.
— Но не тук в колибата!
— Как стигнахте до това заключение?
— Би трябвало все пак да се види някаква следа от него.
Негърът се изхили подигравателно.
— Да се види следа от него? Хубаво скривалище би било, което един външен човек може да ти открие още след пет минути! Че тогава би трябвало да съм направо гламав.
— Damned, и къде пък ще е това фамозно скривалище?
— Прекалено много питате. Тук сте едва от няколко мига и аз още не ви познавам. Не бива да очаквате наистина, че…
Уолкър махна с ръка и се ухили насмешливо.
— Добре де, добре! Радвам се, че сте толкова предпазлив, от което толкова повече се покачва доверието ми към вас… Но почти не е за вярване. Четири голи стени, гол покрив… и тук да имало и скривалище?
Той огледа още веднъж вътрешността на колибата, изследва после кревата и купчината съчки, бръкна и в едва три фута дълбоката килерна яма, пристъпи дори до огнището да разръчка пепелта — напусто.
Боми следеше усилията му с гордо удовлетворение.
— Нали? — каза той. — Боми е умен? Има скривалище и никой не може да го намери.
— Значи във ваше лице действително съм попаднал на подходящия човек. Защото може би ще се наложи да ме скриете за кратко време.
— От кого?
— Е, ще говоря с вас открито, макар иначе да не навирам толкова бързо работите си под носа на някой.
Той си наля нова чаша, гаврътна съдържанието и напълни и тази на негъра. После физиономията му прие поверителен израз.
— Вярно ли е, че мистър Уилкинс имал брат?
— Действително. Аз бях негов камериер. Когато умря, разпореждаше в завещанието си да бъда освободен и Да получа като собственост тази колиба.
— Не е ли имал и по-старият Уилкинс деца?
— Само един син.
— Той жив ли е още?
— Това не знам. Тръгна на пътешествие и до ден-днешен не се е върнал.
— Накъде?
— Така и никога не разбрах, но чичото и братовчедката сигурно ще знаят.
— Какви ви бяха отношенията с него?
— Много лоши. Той беше пълна противоположност на своя баща и никога не можеше да ме понася. Получавал съм някой и друг ритник от него.
— Значи не би било особена радост за вас да го видите отново?
Боми сви юмруци и оголи зъби, но замълча.
— Хм, приятел, той е жив и тъкмо сега е пратил трима от най-добрите си приятели да ви направят една визита.
— Какво говорите, милорд! Кои са тези типове?
— Трима ловци. Единият се казва Сам Хоукинс, а другите…
— Да не би Детелиновия лист? — прекъсна го негърът бързо.