— Познавате ли ги?
— От много разкази.
— Те идват, както мисля, с тайна заръка от младия Уилкинс. Знаят, че и аз съм тук, за да им осуетя плановете, и ето как е възможно още днес в предобеда да ме потърсят. Затова ми е приятно, че имате добро скривалище.
— Разбирам, но…
Той запъна и се загледа замислено в земята. Разказаното от непознатия не му бе достатъчно, твърде неясно беше. Уолкър го почувства много добре. Трябваше да приведе още някой друг довод, а най-основателният винаги е бил този, към който той сега прибягна. Бръкна в джоба си и измъкна една кесия, през чиито бримки проблясваха безчет златни монети. Извади една и я подаде на негъра.
— Ето ви, Боми, един малък задатък, в случай че пожелаете да станете мой камарад.
Черният посегна алчно, ала другият още по-чевръсто дръпна ръката със златото.
— Търпение само… първо ръкостискането! Подаде ръка, Боми я тръсна крепко и получи после парите.
— Злато, злато, злато! — ухили се той. — И аз мога да спечеля още повече?
— Още много повече, ако ми служите надеждно и вярно.
— О, аз съм много верен. Аз ще се бия за вас. Аз ще умра за вас. Аз ще сторя всичко за вас!
— Виждате значи, че мога да ви възнаградя, и ще ви възнаградя, ако…
Отвън прозвуча конски тропот. Някакъв ездач спря при предната страна на колибата и плесна с камшика по перваза на прозореца.
— Боми, стари гарване! Къде си се дянал? — извика.
— Zounds! Тоя човек дали няма да влезе? — попита Уолкър угрижено.
— Не. Това е маса Лефлър. Той минава на кон оттук почти всеки ден.
Отиде до прозореца.
— Да, маса, Боми е тук!
— Донеси ми един джин!
Негърът напълни чашата и я занесе вън. Уолкър се надигна и пристъпи към прозореца. Видя ездача и чуваше и разговора, който онзи поведе с Боми.
— Маса иска да отиде при маса Уилкинс?
— Да, стара нощна сянко.
— И при мис Елми?
— Какво те засяга това?
— Мен? О, нищо, нищо!
— Ама правиш една проклета лукава физиономия! Какво ти е залегнало на езика?
— Сега не, сега не, маса. Когато маса е говорил с маса Уилкинс, тогава!
— Говорил? За какво и за кого?
— За мис Елми.
— Luck-a-day[62], Боми! Ти май наистина таиш нещо! Любопитен съм да го узная.
— Не, сега не, но… после!
— Добре. Тогава и аз ще ти кажа, че още в този час ще говоря с мастър Уилкинс.
— Сега! О, Исусе, Исусе! Много добре знам какъв отговор ще получите.
— И?
— Нека мис Елми сама ви го даде! Ще пиете ли на връщане още една чашчица?
— Защо?
— Защото тогава ще ви кажа онова, което сега още не мога да ви кажа.
— Добре, ще дойда.
Той сбута коня си, без да поздрави, а негърът се върна в колибата.
— Кой беше мъжът?
— Маса Лефлър, плантатор, нашият най-близък съсед. Маса Лефлър е влюбен в мис Елми, дъщерята на маса Уилкинс.
— Behold! И сегашната му визита вероятно има целта да поиска ръката й?
— Да, но ще бъде отхвърлен.
— Защо?
— Ако няма мотиви, говорещи в негова полза, за които аз не знам, той ще бъде отпратен от Уилкинс. А дори и Уилкинс да се съгласи, то мис Елми все пак ще каже не, защото тя обича друг.
Тъй като Уолкър бе видял красивото момиче, прие присърце разговора.
— Да. Това е маса Адлер, немският главен надзорник на плантацията. Той минава за храненик на фермера.
— Проклятие! Това е лошо за Лефлър.
— Да. Лефлър ще бъде отблъснат.
— И после?
— Той ще намрази маса Уилкинс и ще си отмъсти. Боми познава маса Лефлър много добре!
Уолкър направи замислена физиономия и се загледа известно време пред себе си.
— Лефлър богат ли е?
— Много.
— Хрумна ми една идея. При връщането си той дали ще каже открито, че е бил отхвърлен?
— Защо не? Той добре знае, че ще намери в мое лице един добър съюзник за отмъщението си.
— Може би и в мое. Дали не бихте могъл да го поканите да влезе?
— Да, ако искате да говорите с него.
— Само в случай че е отхвърлен, иначе не.
Разговорът се проточи още доста време. Сетне на вратата, която Боми отново бе зарезил, се почука.
— ’s death! Някой идва — прошепна Уолкър загрижено. — Кой ли е?
Черният отиде до вратата и погледна през една тясна цепнатина.
— Това е Даниел, един мой познат — нашепна.
— Той не бива да ме види. Къде е скривалището?
— Елате!
Той пристъпи до огнището. То се състоеше от дълга, широка каменна плоча. Задната й страна бе вмъкната в стената, а другите три страни се опираха върху три дъбови ствола, отрязани сурово от дървото, които бяха положени хоризонтално и имаха малко по-голяма дебелина от тази на един мъж. Негърът избута левия от двата странични пъна.