— Yes. Искам да кажа, тогава бихме имали вече онова, което търся. Хората са грабнали клетото девойче от родината му и са го завлекли в робство. Well, аз ще я отвлека от тоя търговец.
— Момиче, което човек може да купи, той не отвлича.
— Жалко.
Носът му клюмна печално още по-ниско към брадата.
— Искам да кажа, че бихте могъл… да купите момичето.
— No! Това не е приключение. За тая цел не е имало нужда да идвам в Стамбул!
Художникът сведе, като че малко разочаровано, глава и замълча.
— Well! Ще трябва да изтрая очевидно до някоя друга възможност и тук разчитам изцяло на вас. Наредете да ви напълнят отново чашата!
— Благодаря! Бих желал да тръгвам. Дойде ми времето, а искам да бъда точен!
— Добре, тогава да вървим! Вие ми харесвате и аз ще ви придружа.
Те платиха и станаха. Когато излязоха от къщата, дервишът стоеше очаквателно наблизо — не беше се отказал значи от отмъщението си.
— Забелязал е все пак къде съм се пъхнал — промърмори англичанинът.
— Кой?
— Оня дервиш там. От вчера се мъкне след мен.
— Той принадлежи към кастата на виещите. Сигурно иска да ви задява с просия. Не му обръщайте никакво внимание.
Слязоха до водата и взеха един двувеслов каик. Каиците са дълги, тесни, много лесно управляеми и бързи гребни лодки, в които се седи обикновено според ориенталската привичка, сиреч с подгънати крака. Слязоха между Топхане и финдикли. Англичанинът, който и там предизвика всеобща сензация, придружи художника през няколко улици.
Накрая Норман спря и посочи една къща.
— Ние сме при целта и сега трябва да се разделя с вас. Тук живее Бариша, търговецът на роби.
— Well! Сам ще намеря обратния път към Пера. Значи идвате утре на яхтата ми?
— Да.
— Good bye! (Довиждане!)
Линдсей се обърна и закрачи бавно обратно по пътя, по който беше дошъл. Норман гледа след него, докато изчезна зад ъгъла. После не отиде в къщата на Бариша, а в отсрещното кафене и си поръча чаша мока. Докато чакаше, отвори плика — съдържаше петдесет фунта, значи хиляда марки.
— Това е божи промисъл — рече тихо той на себе си. — Нашата каса беше почти опразнена. Нямаше да мога да давам нищо на пазача, което би означавало край на разговорите с Чита. какво ли ще каже Херман, когато му разправя за тази странна среща!
Той обърна парите на англичанина в турски монети и излезе отново на улицата.
Трета глава
Черкезката робиня
Къщата на търговеца на роби Бариша беше, както повечето къщи в Стамбул, построена от дърво. Към улицата нямаше прозорци и помещенията получаваха светлина и въздух откъм двора. Входът не беше заключен, коридорът — тесен и нисък.
Норман почука на една врата отляво. Резето бе дръпнато и наяве излезе един голям нос. После се оттегли и едва тогава бе отворено.
Носът принадлежеше на лицето на собственика на тази сграда. Той отвърна на поздрава на художника с учтивост, от която бе видно, че портретистът е търпян и му се заплаща единствено защото без него картината нямаше как да се осъществи.
— Аз пак разгледах рисунката — рече старият. — Досега съм доволен, ама колко дълго има още да я правиш?
— Не знам с точност. Боите съхнат лошо, защото в жилището ти е влажно.
Че работеше бавно, за да може максимално по-дълго да бъде заедно с красивата черкезка Чита, това по никой начин не биваше да казва на Бариша.
— Колкото по-бързо приключиш, толкоз по-голям ще е бакшишът, който ще ти дам извън уговорената помежду ни сума. Върви, чернилката вече те чака! Днес идваш малко по-късно от обичайното.
През една врата Норман стигна до пруста, простиращ се край една отстраните на двора. Един черен негър клечеше там върху едно чердже. Това бе стария Али, който трябваше по време на сеанса да следи Норман да не размени някоя дума с черкезката.
И все пак на художника се бе удало да отвори сърцето на черния, и то с ключа на златото. Беше му обяснил, че трябва да говори с Чита, за да може да разучава лицето й в различните движения. Пазвантинът в началото се бе противил, ала накрая даде съгласието си при няколко условия: За всеки сеанс искаше по петдесет пиастъра, значи десет марки. Господарят му не биваше нищо да узнае. И най-сетне изричаните думи не биваше да съдържат нищо деликатно. Норман бе приел условията, надявайки се, че черньото постепенно ще показва все по-малка строгост.
Когато той стъпи сега на пруста, пазачът се надигна и отвърна на поздрава с широко ухилване. После отвори една врата и те влязоха в светло, приятно помещение, чиито синьо боядисани стени бяха украсени със златни стихове от Корана. До една от тях бе сложено червено канапе, а срещу него — стативът с картината, покрита с фин шал.