— Значи ще увещавате офицера да си остави Уолкър на мира при Лефлър? — попита спокойно.
— Да. И съм убеден, че една дума от моя страна ще бъде достатъчна.
— Много вероятно. Та нали аз не притежавам никакво влияние. Значи тази вечер ние не бива да участваме и Уолкър няма да бъде арестуван? Сър, аз съм обикновен човек, но нашего брата е захитрял в битката с всичките й възможни опасности. Смятах, че действам правилно, ала щом вие се считате за по-опитен, то би било нахално от моя страна, ако продължа да ви се натрапвам. Пожелавам ви никога да не ви е необходим чужд съвет. Спомняйте си от време на време за Сам Хоукинс, който ви е мислил доброто, ако не се лъжа! Нека Бог бъде с вас!
С тези думи Сам провеси пушката на гърба си, скочи от верандата и закрачи в права посока през открития плац към дървесата.
— Good bye! — изрече Дик и слезе с една-единствена крачка на дългите си крака.
— Farewell![66] — изръмжа Уил ядно и се отдалечи на свой ред на кокилите си.
Освен тримата ловци при плантатора не беше имало друг никой — Адлер бе тръгнал с негрите да им определи задачите. Сега Уилкинс остана сам и объркан. Не биваше да си тръгват те, поне не по този начин. Трябваше непременно да останат, за да изпитат благодарността му. Защото те бяха дошли да го предупредят за бушрейнджърсите; те бяха негови спасители, а сега се чувстваха оскърбени от него. Това не биваше да се допуска.
— Мешърз! — викна той след тях. — Мешърз, къде отивате? Ама останете, де!
Не го послушаха. Никой не се обърна. Уил като последен изчезваше вече зад дърветата.
Плантаторът се разбърза подире им — право нататък, накъдето бяха тръгнали, и се затичваше отново и отново, но напразно ги търсеше и викаше по име. Той не познаваше нравите на този тип мъже. Беше ги отблъснал — все едно дали на сериозно, или от необмисленост; те трябваше да си тръгнат и те си тръгнаха. А че в същия миг, в който не можеше вече да ги вижда, се бяха отклонили под прав ъгъл от първоначалната си посока, Уилкинс и представа си нямаше. Тъй като той бе продължил да тича по права линия, нямаше как да ги настигне, толкова повече че не беше уестман, за да може да разчете дирите им.
Накрая се сети за Адлер и побърза да го потърси. Когато го срещна след дълго време, му се оплака от злата си участ.
Адлер сви съжалително рамене.
— Твърде късно! — отбеляза. — Те са си тръгнали и не възнамеряват да се върнат, сър. А когато такива мъже го искат, те няма да допуснат да бъдат намерени.
— Нима няма никаква възможност да ги издирим?
Адлер се замисли за миг-два.
— Има един начин да се намерят. Но дали ще се върнат, в това много се съмнявам. Те бяха хвърлили око на Уолкър. Той се намира при Лефлър. Те ще надзирават следователно така строго къщата на Лефлър, че максимално да затруднят бягството на Уолкър. Ето къде значи трябва да ги търси човек.
— Искате ли да го сторите? Може би ще ги откриете, преди да са отишли там отсреща.
— Пожелавам си го, но не ми се вярва.
След няколко минути Адлер препусна. Когато се върна, вечерта вече се бе спуснала. Не беше намерил тримата.
Но други бяха дошли: едно отделение драгуни от армията на Съединените щати под командването на един старши лейтенант. Бяха докарали и свободни коне за по-лесно експедиране на евентуалните пленници.
Беше свикан военен съвет и тук Уилкинс констатира колко ценна би била помощта на Сам Хоукинс. Адлер беше единственият, който като надзирател на фермата притежаваше известен опит в нещата на Дивия запад. И в крайна сметка неговият съвет бе приет като най-добър.
Той лично залегна в подходящото време и закрилян от тъмнината, в храсталака недалеч от вратата на дървената колиба — наблюдаваше как очакваните бушхедърси влизаха поотделно, един след друг. И едва когато бе на мнение, че вече са се събрали всички, запълзя обратно към драгуните, които се бяха укрили недалеч, и ги поведе към колибата.
Глухи удари отекнаха в нощта. Вратата и кепенците бяха залостени с набити в земята и здраво приковани към тях яки колове. Отвътре изпървом се надигна безредна врява, после стана тихо.
Впоследствие около колибата лумнаха огньове, за да осветят всеки, който подиреше по някакъв начин изход. Зад огньовете като че от земята израсна нещо черно. Какво беше, обсадените не можеха да различат през малките зирки, които си бяха направили. Но когато се развидели, се видя, че около колибата е издигната от снопове вършини и разни дървеса засека с многобройни малки отверстия за пушките. От цялата околност се стичаше старо и младо, за да присъства на впечатляващата гледка, която предлагаше обсадата на бушхедърската банда. Затворените скоро осъзнаха, че една съпротива би била безумие. По този начин само биха влошили участта си. Предадяха ли се, то все още съществуваше надежда: срещу отделния не би могло нищо да се докаже, той трябваше да бъде оправдан. Вода нямаше. Провизии — също, и ето как стана, че привечер те се предадоха безусловно.