Това бе улов, за който жителите от цялата околност ликуваха. На безчинствата за дълго време бе сложен край и скоро се заговори, че за този успех трябвало да се благодари единствено на Детелиновия лист.
Нощта на обсадата бе прекарана в бдене и на едно друго място. В една стая на партера, съоръжена с железни капаци, седяха Лефлър, пристигналият вечерта нотариус и Уолкър-Хопкинс, усърдно заети с проверки, писаници и калкулации.
Нотариусът обяви сделката като напълно безрискова за Лефлър и към утрото тя бе сключена. Уолкър получи една значителна сума, състояща се от банкноти и вексели, платими при предявяване до уважавани търговски къщи.
Той се намираше във видима възбуда. Главата му току се обръщаше към вратата, сякаш копнееше час по-скоро да се махне.
— Сега можете да се насладите на живота, сър — рече нотариусът. — Вие направихте една добра сделка. На нас обаче ни предстои процес, чийто изход наистина ще бъде безусловно благоприятен, но чиято продължителност трябва да се отчете като една много неприятна придобивка. Вие, напротив, можете веднага да бръкнете в джоба си.
— Това го казвате вие, ала в действителност нещата стоят другояче. Отвън дебнат три песа, които са готови да се спуснат върху ми веднага щом ме съгледат.
— Помолете властите за закрила!
— Няма да ми бъде от полза. Властите ще ме изведат, разбира се, гарантирано от къщата. Но по този начин тримата трапери ще станат толкова по-внимателни. После те ще ме следват дотам, където властите ще ме предоставят на самия себе си, и ще се нахвърлят върху мен.
— Ами как иначе се каните да си тръгнете?
— По най-сигурния метод и способ, който не би привлякъл вниманието им. Може би с предрешаване.
— Че опитайте тогава! Това и на мен ми се струва най-доброто решение. Вие имате тъмна коса, мистър Уолкър. Отрежете я късо и я накъдрете вълнисто. После си почернете ръцете и лицето и си тръгвате оттук като негър. Това е най-простото, което изобщо би могло да има.
— Чертите на лицето ми не са негроиден тип.
— Тогава се преоблечете като негърка! Черните лейдис обикновено имат по-правилни черти от тъмните джентълмени. Няма ли някой верен черен, на когото твърдо можете да разчитате, мастър Лефлър?
— Неколцина!
— Дайте тогава на беглеца, ако тръгне като негърка, един мъж за придружител, та нещата да придобият по-голяма достоверност. Джентълменът може да носи торба, а лейди — някоя кошница. Много би ме учудило, ако обсадителите обърнат внимание на тази двойка…
Беше три часа след полунощ. По това време черните работници излизаха на полето. Те тръгнаха първо на гъст куп. Малко по малко той се разделяше на групи; групите се деляха после на отделни двойки. Една от тези двойки крачеше бавно по края на оризището надолу към реката. Бяха негър и негърка.
Той носеше въдичарски прът в ръката, а тя някаква голяма глинена стомна върху късите, ситни къдри на главата си. Те разговаряха шепнешком, докато очите им се стрелкаха скришом на всички страни.
При реката двамата седнаха на брега. Негърът закрепи стръвта на кукичката и я заметна във водата. Тя напълни стомната с вода, остави я до себе си и започна да вие венче от набързо набраните наоколо цветя и го сложи, когато беше готово, на главата си.
Междувременно продължаваха да бъбрят — негърката само с тих глас. В един момент в храстите се прошумоля.
Някакъв мъж се бе скрил там. Когато той се изправи сега, негърката разпозна в дългата фигура чудатия тоалет и обветрените черти на Дик Стоун, траперът. Той бавно приближи.
— Good day! Какво правите тук?
— Негър хващат риба — отговори въдичарят. — Маса иска карпс[67] ядат.
— Тази тук съпругата ти ли е?
— Съпруга? Не. Тя Мейли, а Мейли ще стават моя жена.
— Значи ти е годеница, а?
— Yes, годеница, маса. Мейли сготвят в кухня много голям, тлъст шаран за маса.
— Имате ли гости?
— О, yes! Двама гости.
— Кои са?
— Маса Нотари и маса… маса… Плуто забравил.
— Може би Уолкър?
— Yes, yes! Маса Уолкър?
— Ядял. Ще пътуват в кеб[68], о, не, а в голям, красив карета.
— Накъде?