Адлер сви презрително рамене. Уилкинс му кимна успокояващо и се обърна сам сега към Лефлър.
— Не мога да проумея как след всичко, което се случи, се решихте толкова бързо да ми направите визита.
— Имам си всички основания за това. Желая също да бъде доведена мис Елми, понеже нося поздрави от едно лице, с което тя се намира в много близко родство.
— Има само едно-единствено лице, за което може да се каже това, и това съм аз.
— Наистина ли няма никой друг? Аз все пак мисля, че един годеник би трябвало да е близък на дамата, която е определена да стане негова жена.
Уилкинс наостри слух.
— Говорите за годеник на Елми? Кой ще е той?
— Някой си Артър.
Чувайки това име, Уилкинс трепна.
— Артър? Господи Исусе! Кого имате предвид?
— Нима нямате племенник, който носи това име?
— Действително. Но как стигнахте до идеята да го наречете годеник на дъщеря ми? Вярно, че трябваше да стане, но никой не знаеше нищо по въпроса. Дори Елми и до днес си няма понятие. Не мога да си представя по какъв начин сте се добрал до тази тайна.
— И все пак е много лесно да се предположи. Та нали ви казах, че нося поздрави.
— И да не би от самия Артър?
— От самия него. И не само поздрави нося, но и документи, които вероятно ще са от висша степен важни за вас.
— Документи от него, сър? Значи е жив?
— Това не зная точно. Зная само, че той е съставителят на въпросните документи. Те попаднаха в ръцете ми и аз счетох за свой дълг да ви уведомя.
— Мога ли да ги видя?
— Разбира се. Но както бях помолил, това може да стане само в присъствието на дъщеря ви.
— Добре! Ще отида да я доведа.
Уилкинс тръгна и не след дълго се върна с Елми, която очевидно се бе отзовала мимоволно на поканата.
— Ето я дъщеря ми — каза той. — Сега говорете!
Докато Адлер се надигна, Лефлър остана невъзмутимо да си седи.
— Казахте ли на мис — отвърна — за какво се касае?
— Тя знае, че носите поздрави от Артър.
— Знае ли също, че той е неин годеник?
— Още не. Но аз ще й…
— Артър мой годеник? — вметна Елми в думите на баща си. — Но, па, това не може да бъде нищо друго, освен заблуда!
— Ние си имахме своите състоятелни причини да го премълчим пред теб. Когато беше сгодена с Артър, ти бе твърде малка, за да схванеш какво означава това. Ето защо нищо не ти бе казано. Освен това не исках да повлияя на душевните ти пориви. Бях убеден, че от само себе си ще обикнеш своя братовчед.
— И какво ще стане, ако дъщеря ви не обикне своя братовчед? — запита подигравателно Лефлър.
— Е, тогава той навярно ще се ожени за някоя друга.
— А неговото състояние?
Погледът на Лефлър бе отправен с пронизваща острота към Уилкинс. Онзи беше малко пребледнял.
— Неговото състояние би трябвало да му изплатя аз.
— Но то може би ще е значително и този дължим платеж да надхвърля силите ви.
— Съвсем определено, не. Всеки знае, че аз притежавах тази плантация съвместно с брат ми. Тя му принадлежеше наполовина. След неговата смърт тази половина премина естествено към Артър, неговият единствен син.
— Да, да, колко просто стои работата или по-право изглежда да стои!
— А как другояче ще е? Какво искате да кажете с тези думи?
Откак Елми влезе, Адлер вече не бе сядал. Със скръстени на гърдите ръце, той наблюдаваше Лефлър. Сега счете за свой дълг да се намеси.
— Моля, мистър Уилкинс, не позволявайте на този човек да ви води за носа! Той знае нещо за вас и сега ви дава отровата капка по капка.
Лефлър се изхили с оскърбителна подигравка.
— Какъв проницателен тип бил само тоя надзорник! — откликна той. — Съвсем вярно отгатна. В такъв случай ще я карам изкъсо и ще ви разкажа една история. И тъй: Имало двама братя, които притежавали еднакви средства. Закупили те общо една плантация и всеки платил половината от цената. Двамата били с различни политически възгледи. Когато в Съединените щати избухнала Гражданската война, единият държал за Севера, а другият — за Юга.
Разказвачът направи пауза и погледна остро Уилкинс. фермерът седеше на стола си с пребледняло лице и стиснати зъби. Мълчеше.
— Братята не се джафкали наистина за своите политически убеждения, защото се погаждали добре. Единият, който държал за Севера, превърнал своята половина в ликвиден капитал и подкрепял с него правителството на Севера. Парите му свършили. Когато войната приключила и Северът спечелил, хората не си спомнили за жертвите, които мъжът бил принесъл. На практика той сега бил просяк. Трябвало да даде на брат си черно на бяло, че вече е получил своето състояние. Братът обаче изпитал съчувствие и рекъл: «Остави загубеното да си върви! Все още имаме достатъчно пари.