Уилкинс проучи и този документ. Беше съставен точно по предписанията. Дори най-отраканият адвокат не би съумял да открие и най-малката грешка.
Лефлър си взе обратно документа.
— Какво смятате да правите? — попита той.
— Ще се допитам до адвокат.
— Добре. Давам ви срок цяла една седмица. Ако дотогава все още не сте взел решение, ще предявя претенциите си пред властите. С тази работа свършихме. Плантацията ми принадлежи. Но как собствено стоят нещата с трийсетте хиляди долара?
— Аз ги дължа на моя племенник.
— Вече не. Той е продал дълга си на онзи Уолкър. Аз пък вчера го купих от него. Я прочетете тези документи тук!
Уилкинс прочете.
— Вярно. Той е продал и този дълг.
— И все пак не мога да го повярвам — обади се Адлер.
— Нима се е разделил във вражда с вас?
— Не, тъкмо обратното.
— В такъв случай трябва да се приеме, че е продал плантацията по някаква неизвестна за нас причина, може би за значителна сума. Но дългът би могъл да продаде единствено с намерението да ви унищожи. Такова нещо никой племенник няма да стори на чичо си, с когото е живял в мир!
— Само че това е неговият почерк!
— И все пак не вярвам.
— Дали вярвате, или не — намеси се Лефлър с остър тон, — в случая е съвършено безразлично! Вас сигурно изобщо няма да ви питат.
Адлер го измери с презрителен поглед.
— Може би ви действа много благотворно да се явите тук по този начин. Смятате, че сте господар на Уилкинсфийлд, и по тази причина…
— …и по тази причина вие ще бъдете първият, когото ще пратя по дяволите!… Да, сър, така е!
— Че имате такова намерение, в това съм убеден, но ако би трябвало да сложите крак тук, аз отдавна вече ще съм си тръгнал.
— Размърдайте тогава час по-скоро краката си, защото аз много скоро ще дойда! Дори да се наложи да водя дело, още днес ще направя постъпки да си прибера авоарите от трийсет хиляди долара. Там отвъд океана, във вашата добра Германия, кредиторът може да не притежава средства за принуда, но тук при нас за щастие все още запират за дългове. Ако мистър Уилкинс не ми плати, ще наредя да го окошарят. А докато той кисне в дранголника, ще назнача по съдебен път управител и ще ви прогоня.
— По-полечка само! — засмя се ядно Адлер. — Преди да говорите за запиране за дългове, трябва да вземете предвид, че претенциите ви относно трийсетте хиляди долара не са съдебно признати. Ако мистър Уилкинс се вслуша в моя съвет, ще ви покаже сега вратата.
— Такова ли ви е мнението? Я виж колко сте бил мъдър!
Аз също имам един добър съвет за него, който обаче е хиляди пъти по-добър от вашия.
Уилкинс беше като зашеметен от това, което беше узнал. Като чу сега последните думи на Лефлър, той повярва, че може да намери спасение.
— Какъв съвет? — попита.
— Потърсете за мис Елми някой богат мъж, притежаващ необходимите средства да се сдобие с плантацията!
— А вие ще проявите ли готовност да я продадете, в случай че ви бъде присъдена?
— Не, през целия живот не.
— Е, при това положение и най-богатият зет не би могъл да я придобие.
— И не е и нужно. Вие само трябва да изберете онзи, комуто плантацията вече принадлежи.
— Аха, от ясно по-ясно! Вие идвате и ми вземате плантацията. Към нея аз ви наброявам още трийсет хиляди долара и ви давам дъщеря си! Блестящо!
— Колебаете се? Имам достатъчно разум да схвана колко ви е неприятна тая работа. Но ако поразсъдите, ще разберете, че моят съвет е най-добрият.
В тази минута Уилкинс не мислеше за себе си. Но перспективата да види своето обично, единствено дете изпаднало из един път в немотия, го обърка. Сметна, че няма право да изкаже последната дума, която би изгонила Елми от къщата и имението. Ето защо се обърна към дъщеря си.
— Елми, отговори вместо мен!
— По-добре да работя, ръцете ми да кървят, отколкото да принадлежа на мъжа, който се казва Лефлър!
Лефлър издаде звук, остър и пронизителен като изсвирване.
— Та това е глупост! — извика. — Вие се втурвате с отворени очи към гибелта!
— Тази гибел би ми била по-приятна от вас! — отговори момичето рязко. — Моята последна дума е казана. Можете да си вървите!
Елми се бе превърнала внезапно в повелителка. Посочи вратата. Очите й блестяха. Беше толкова пленителна в своето негодувание, че Адлер не можеше да отвърне очи от нея.
Лефлър също не бе в състояние да избегне въздействието на нейната красота. Вече вдигаше крак да напусне стаята, когато се обърна още веднъж. Очите му като че искаха да погълнат жената, която толкова ясно му бе показала своето презрение.