Черният сложи ръка на рамото на художника.
— Ти все още ми даваш петдесет пиастъра, за да можеш да говориш с Чита. Досега ти разрешавах да изричаш само думи, които не крият опасност. Ако ми даваш сто пиастъра вместо петдесет, ще ти позволявам и аз повече. Изгодно ли ти е това?
Сърцето на Паул Норман подскочи от възторг. До тоя момент той не беше разменял с Чита нито дума за обстоятелствата около нея или него. Норман почти нищо не знаеше за прекрасното същество. Знаеше само, че обича тази несравнима девойка, и че би дал живота си, ако това би могло да я направи щастлива.
— Предложението сериозно ли е? — отговори бързо. — А ако господарят ти ни изненада?
— Няма да успее. Аз ще стоя тук до вратата и ще вардя. Съгласен ли си?
— Да.
— Тогава давай стоте пиастъра!
Това бяха двадесет марки. Норман на драго сърце би дал много повече за разрешението, което сега получи срещу една такава нищожна сума. Черният огледа жълтицата с алчни очи и я прибра.
— Благодаря ти! Сега ще отида да доведа Чита.
Той тръгна, а Норман приближи до статива. Ръката му трепереше, когато свали покривалото от работата си.
Един шедьовър погледна насреща му — шедьовър на природата и шедьовър на майстора. Беше работил с любвеобилно сърце и сега така се углъби в съзерцанието си на прекрасната глава, че забрави за всичко около себе си. Стресна го един благозвучен глас.
— Аллах те поздравява!
Той се изтръгна от бляновете си; лицето му се покри с палеща червенина. Там пред черния, в средата на стаята, стоеше Чита, цялата фигура на която, дори главата, бе покрита с широка, бяла наметка, оставяща само едно отверстие за очите.
Мекият килим беше заглушил стъпките й, така че той бе пропуснал нейното влизане. Но бързо се съвзе и отвърна на поздрава възможно най-непринудено. Чита пристъпи към канапето и свали наметалото. После разпусна косите си и се обърна към него.
— Така добре ли е?
Той кимна утвърдително и се посвети на боите, докато си възвърне междувременно самообладанието. Когато се обърна отново към нея, тя вече се бе настанила в канапето.
Беше много грижливо облечена: шалвари от фина жълта коприна и късо елече от същата материя, но в тъмнорозов цвят. Полуотвореното елече позволяваше да изпъкне снежнобялата блуза от ефирен муселин. Цепнатите ръкави се спускаха далеч надолу и откриваха изящно изваяните ръце. Малките стъпала бяха пъхнати в сини копринени пантофки, принадлежащи сякаш на някое дете.
Но най-прелестна бе главата. Чита беше блондинка, с онези рядко срещани пепеляворуси коси, по чиито по-тъмни отсенки трепти блясъкът на среброто. Лицето носеше сладостния лъх на съвършената невинност. Към него се добавяше трогателният нюанс на душевна печал, който придаваше на нежните, детински черти едно своеобразно обаяние. Едно едва ли подлежащо на укротяване изобилие от коси се стелеше надолу на естествени вълни, така че Чита почти постоянно си имаше работа със своето русо богатство.
По цялата тая красота очите на негъра се плъзгаха с равнодушие, докато Норман се чувстваше могъщо завладян от нея.
Той бе взел четката и палитрата в ръце.
— Не би ли свела малко повече глава? — попита, колкото да каже нещо. Тя се подчини.
— Прекалено много е. Почакай!
Остави четката настрана, за да придаде с ръка на главата й желаното положение. Тя се дръпна плашливо назад. От очите й надничаше силен уплах.
— Какво правиш? — извика с треперещ глас. — Да умреш ли искаш? Та ти ме докосваш!
— Ти искаш ли всъщност да умра?
— Не, о, не! Но ако господарят узнае!
— Никой няма да му каже.
— И Али?
— Той ще мълчи. Очите й просветнаха.
— Говори ли с него?
— Да. Той нищо няма да чуе и види.
— Аллах да го благослови, добрия, милостивия!
— Значи ти е приятно, когато говоря с теб?
— Ох, как можеш въобще да питаш? — отговори тя. — През деня мисля за теб, а нощем те сънувам. Тогава си богат паша и идваш да ме купиш.
Покъртен, той коленичи пред нея, взе ръцете й в своите и попита с онзи тон на безкрайна нежност, на който човешкият глас, както изглежда, е способен само един-едничък път в живота:
— Би ли тръгнала драговолно с мен, ако те купя?
— С извънмерна радост! Бариша, моят господар, винаги ми казва, че ще ме купи султанът, и че тогава ще нося драгоценни одежди, златни накити и ще властвам над неговия харем. Но аз не искам да отида при султана. Ти, единствено ти трябва да ме купиш. Твоята усмивка е моят накит и твоята любов е моето одеяние. Аз не желая да властвам… искам само теб да обичам и на теб да служа през целия си живот. Но можеш ли да ме купиш? Господарят иска да получи много, много за мен. Ти богат ли си?