— Не — призна той скръбно. — Беден съм.
— Въпреки това предпочитам да бъда при теб. Не желая да отида при никого другиго. Бих предпочела по-скоро да умра!
И навеждайки се към ухото му, прошепна съвсем тихо, така че Али да не може да чуе:
— Освободи ме! Навсякъде ще те последвам!
— Да, ще го сторя — прошушна той обратно.
— Но това може да коства и твоя, и моя живот!
— С удоволствие бих го дал за теб. Наистина ли ме предпочиташ пред падишаха и неговите съкровища?
— Хиляди пъти повече.
— Тогава Аллах ще помогне, повярвай ми! Със сигурност ще дойда да те взема.
В този миг пазвантинът се обърна трескаво.
— Разделете се! Господарят идва!
В миг Норман застана пред статива с равнодушна физиономия и нанесе мазка с първата попаднала му боя. Тогава влезе вече и Бариша.
— Сега можеш да си вървиш! — каза с безцеремонен тон на художника. — Утре ела пак!
Норман се обърна бавно към него.
— За днес още не съм свършил — отговори.
— Не ме е дерт. Дошъл е един, който иска да види и говори с Чита. Може би ще бъде купена от човек, който ще заплати точно колкото султана.
После Бариша се обърна към момичето и я огледа с погледа на познавач.
— Таман в тоя вид трябва да те види. Ще го доведа тук. И тъй, франк, ела утре пак! Али може да те изведе.
Норман се подчини с озлостено лице. За да не събуди подозрение, побърза да подреди боите и забули картината. Чакащият човек стоеше в предното помещение. За изумление на художника, това бе онзи дервиш, за когото сър Дейвид му бе обърнал внимание.
Какви ли намерения таеше този тип? С нещо повече ли се занимаваше освен с просия? Норман почувства внезапно някаква тегоба, на която не бе в състояние да даде някакво удовлетворително обяснение.
Забърза към пристана, качи се на един каик и нареди да го откарат към Пера, където заедно с един приятел притежаваше жилище на Инджър бостан мейданъ.
— Вече се връщаш? — каза приятелят и се обърна от прозореца.
Не беше така висок и крепко сложен като художника. Русоляв, със светло лице, той не можеше да бъде друг, освен северняк.
— За съжаление сеансът бе прекъснат тъкмо когато тя бе най-красива.
Другият погледна рязко художника.
— Когато беше най-красива? — попита напрегнато. — Значи си говорил с нея?
— Да.
— И?
— Тя ме обича, Херман! Самата ми го каза! Струва ми се, че ще бъда най-щастливият човек, ако ми се удаде да я придобия за себе си!
Херман му стисна ръка.
— Радвам ти се за нея и ти желая всичко добро!
— Как? Мислех, че си изцяло против «романтичната лудост», както сам се изрази?
— Хмм — изръмжа Херман смутено, — да, от едно определено гледище, или по-скоро от много гледища, би трябвало да съм против. Едно такова момиче не притежава никакво образование, познания, накратко казано — нищичко; не може да го освободи човек, да го купи още по-малко, значи… и така нататък. При всички случаи това е глупост. И все пак аз… хм… станах снизходителен.
— Че откога пък?
— От завчера.
— Мога ли да узная причината?
— Ако обещаеш да не ми се присмиваш.
— Обещавам. Ти обикновено нямаш навика да се занимаваш с будещи смях неща.
— Тук може би все пак — каза Херман с половинчата усмивка. — Какво ще кажеш, ако аз също… — той запъна.
— Ти? — засмя се Паул Норман невярващо. — Това с теб не би могло да се случи.
Вместо отговор Херман посочи софата. Художникът разгледа изненадано лежащите там дрехи.
— Какво всъщност означава тая работа? Та това е комплектният всекидневен тоалет на една турска жена!
— Действително. По-късно ще го облека, за да изляза с него на улицата.
— Да не си мръднал?
— Надали! Отивам на среща.
— Би трябвало направо небето да се срути. Ти никога, ни най-малко не си се палил по някоя жена… а тук, в Стамбул, се залавяш, впускаш в авантюри!
— Може би е само авантюра, но може и работата да ме засегне по-дълбоко.
— Мога ли да узная за кого се отнася? Естествено за някое момиче?
— Не знам. Може и жена да е.
— С ума ли си?
— Точно толкова малко, както и ти, драги приятелю! Ела, ще ти разкажа. Запали си… а-а, ти вече пушиш! — Той помириса въздуха. — Превъзходен тютюн! Паул, ти си лекомислен. Тая пура струва най-малко…
— Нищичко!
— Ама да не би да си я…?
— Не, но ми я подариха.