— Кой?
— Вуйчо ти — отговори художникът, поглеждайки странишком приятеля.
— Вуйчо… ми? Ти си се побъркал!
— Хубаво. И тъй, без всякакви встъпления: Днес аз срещнах сър Дейвид Линдсей.
— Каквоо? Ипохондричния Дейвид? Да не се баламосваш с мен?
— Не. Слушай внимателно, момчето ми!
Норман му разказа най-изчерпателно срещата си с чудатия англичанин.
— Каза ли му, че аз съм един Адлерхорст?
— За теб изобщо не стана дума. — И така е по-добре. Да, тоя английски вуйчо трябва да е забавен чешит. Значи непременно иска да има някакво приключение?
— Да.
— Това му подобава. Вече се е бил във всички страни по света и често е изпадал във фатални положения. Би ме учудило, ако един ден си умре тихо и кротко в кревата. Ако позволиш да те посъветвам, много вземане-даване си нямай с него!
— Тъкмо напротив, Херман! Може би ще му позволя дори да изпълнява роля в моята работа с Чита! Но, нека изчакаме, а сега по-добре да се занимаем с твоя сърдечен въпрос.
— При който ти също ще трябва да играеш една важна роля, и то още днес.
— Каква?
— Ще охраняваш нашата среща.
— Ще го сторя, Херман. Но разкажи преди туй как и къде срази тази туркиня.
— Слушай тогава!
Той седна, запали си цигара и започна изложението си.
— Знаеш, че «Долината на сладката вода» е предпочитано място за излети и увеселения на местното население. С особено удоволствие го посещават жените, които излизат с известните покрити волски коли, за да се поразтъпчат и те веднъж непринудено на открито. Неотдавна не ми хрумна нищо по-добро, освен да посетя тази долина. Пребродих я във всички направления и ето как стигнах до една чинарова горичка, където бях изненадан от високи женски гласове и радостен смях. Би трябвало да се оттегля наистина, но искам искрено да призная: любопитството победи. Дощя ми се да понаблюдавам веднъж мохамедански жени и от дърво на дърво приближих значи дебнешком, докато съгледах едно открито място, на което лудуваха няколко млади жени.
— Млади жени? Хм!… Откъде знаеш? В тия безобразни чувалоподобни дрехи човек не би могъл да отличи даже и Венера от бабата на Дявола!
— Не, те играеха по леките си домашни одежди. Скоро очите ми се приковаха само към една. Казвам ти, прекрасно същество, пълно с чар и грация. Когато веднъж дойде по-близо до мен, ми обърна внимание малката й ръка, на която проблясваше разкошен скъпоценен камък. Напуснах скривалището си едва когато си тръгнаха и се насочиха към чакащите в окрайнината на дъбравата коли. Но настигнах колите тъкмо когато един от впряговете се подплаши. Коларят бе съборен, двете глупави добичета хукнаха с колата и аз подир тях. Пасажерките крещяха за помощ с все глас. Удаде ми се да хвана едното животно. Спрях воловете. Заведите на колата се бяха отместили при бесния бяг, а една от забулените жени ми протегна фината си бяла ръка. «Ти си франк — каза със сладък глас. — Отнеси моята благодарност в родината си!» И на тази ръчица искреше скъпоценният камък. Целунах я веднъж, дваж, триж… едва при третия път тя я издърпа под лекото хихикане на другите. По-късно колите се разделиха в града. Аз не възнамерявах да дебна биещо на очи, заблудих се значи и не съумях да открия жилището на красавицата.
— Много жалко!
— Онзи ден бях на пазара на търговците на муселин. По едно време дойде една забулена жена и поиска да й представят мостри. Беше същият глас и същата ръчичка с диамантения пръстен. Естествено нямаше как да поговоря с нея. Тъй като я изгубих из навалицата, хрумна ми на другия ден пак да отида на пазара. Едва що се бях озовал там и тя дойде.
— А-ха! И ти тоя път говори с нея?
— Да. Костваше ми една не съвсем незначителна сума, за да отпратя продавача до най-отдалечения ъгъл на дюкяна му. Тъй като двамата имаме общо имущество, а наличните ни пари значително се стопиха, почти се боя да не се разсърдиш за тези разходи…
— Глупости, Херман! Та нали вече ти казах каква сума получих от вуйчо ти. По-нататък!
— Ти ли си Розата от Долината на сладката вода? — прошепнах й аз.
Тя се поколеба с отговора.
— Позволи ми за миг да зърна лика ти! — помолих.
— Дързък си, чужденецо.
— Дойдох насам само заради теб. Едно предчувствие ми подсказваше, че ще се появиш и ти. Днес ще те последвам, за да видя къде живееш.
— В името на Аллах, не го прави!
— Ще се откажа, ако се наканиш да дойдеш пак.
— Ще дойда.
— Позволи ми веднъж да поговоря с теб необезпокоявано! Бъди милостива!
В този миг търговецът се върна. Бяхме разменяли думите си със светкавична бързина и все пак времето се бе оказало твърде късо, за да получа определен отговор. Не можех да остана, трябваше да платя и изчезна. Вън обаче спрях при съседа и се зазяпах привидно в изложените стоки. След малко излезе и тя, съгледа ме и мина досами мен.