— Не тръгвай след мен! — прошушна.
— Ако утре ми кажеш къде мога да те срещна! — нашепнах й.
Тя кимна и аз не я последвах. Любопитен бях дали ще сдържи думата си и, наистина, тя дойде. Само че търговецът не ни даде възможност да си поговорим. Но пък тя изпусна една бележка. На мен естествено ми изпадна носната кърпа и вдигнах двете неща.
— Какво съдържаше бележката?
— Ето я. Чети!
Той бутна листчето към приятеля си. На него бе написано с латински букви, но на турски:
«Херман Валерт ефенди! Ела днес в десет часа на голямото гробище между Мевлеви хане и Топджилер кьой. Ще бъда на северозападния ъгъл под бръшляна.»
— Как? Тя знае под какво име се водиш тук?
— Загадъчно, нали?
— Много. Но нещата ще се изяснят. Десет часа според турското часово време е два часа преди залез слънце. В женски дрехи ли се каниш да идеш?
— Не. Когато сама жена премине сама морския ръкав и после пилигримства по дългия път до гробищата, ще бие на очи. Ние просто ще посетим гробището, като вземем дрехите с нас. Мине ли се без опасност, ще си остана в обичайното облекло; появи ли се обаче нещо съмнително, ще навлека дамския тоалет. Гробището прилича на гора. Все ще намеря някое скрито кътче, където да мога незабелязано да се преоблека.
— Ако сега потеглим, ще стигнем малко преди уреченото време. Не си ли на това мнение?
— Да. Да навием на руло тънкия костюм; после ще може да се носи на ремък, без да обръща внимание.
След късо време те вече седяха в един каик и разпоредиха да ги прекарат през Златния рог.
Четвърта глава
На турското гробище
На отвъдния бряг Паул Норман плати на каикджията[6]. В мига, в който Валерт постави крак на сушата, към него пристъпи един облечен като обикновен работник човек.
— Ти ли си Валерт ефенди? — попита той.
— Да — отговори запитаният, учуден, че човекът знае името му.
— Имам да ти кажа, че трябва да се пазиш.
С тези думи поиска да се отдалечи, ала Валерт бързо го хвана за ръката.
— Къде трябва да се пазя?
— Не знам. Може би на гробището.
— Кой ти нареди да ми го кажеш?
— Тя.
Веднага след това непознатият се отскубна и побягна. Нещата наистина бяха странни.
Западноевропеецът има привичката да вижда Ориента в романтична светлина. За съжаление обаче тази романтика при по-близко вглеждане обикновено се изпарява и не остава нищо друго, освен опасността, която връхлита чужденеца, защото той или не е имал никакво понятие за нея, или е подценявал нейната големина.
Но двамата приятели бяха от достатъчно дълго време в Близкия изток, за да съумяват да оценяват слънчевата му страна, без при това да си затварят очите пред сенчестата. Ето защо Паул Норман веднага попита:
— Въоръжен ли си?
— Та нали тук човек никога не излиза невъоръжен. Предполагам, че и ти си взел поне един нож.
— Разбира се.
— Ножът понякога е по-добър от пищова, който вдига прекалено голяма дандания. Работи тихо и човек може да си подсигури безопасността, преди други да забележат, че е бил принуден да се отбранява.
Те закрачиха край зида, който се проточва от двореца на Константин надолу до Йени бахче. Там е разположено гробището — целта на тяхната разходка.
Внезапно Херман улови приятеля си за ръката.
— Я погледни онази фигура там до водопровода. Да ме изплюскат, ако това не е някой англичанин, и то откачен.
Там, където водопроводът идва от Едирне капъсъ, отправяйки се към пътя за Родосто, крачеше една дълга, мършава фигура. Тя бе видна само отзад, но човек ясно различаваше, че цилиндърът, сакото, панталонът и дори обущата се състояха от фрапантна, карирана сива материя.
— Я гледай, какво ли го е довело насам? — засмя се Паул Норман. — Позволи ми да ти представя твоя вуйчо — сър Дейвид Линдсей!
— Как? Това той ли е?
— Телом и духом.
— В такъв случай наистина е вярно онова, което съм чувал за него. Той е смахнат.
— Не смахнат, но оригинал. Скоро ще имаш възможността да се видиш с него очи в очи. Той изчезна там зад дърветата. Ние обаче ще завием надясно, за да стигнем до портата.
Гробището обхваща една доста обширна площ и има няколко входа и изхода. Те влязоха през главния вход. Там бе застанал един сериозен турчин, който ги изгледа с подозрителни очи. Когато минаваха край него, той вдигна ръка.