Не се наложи дълго да чака, тъй като при входа се появи една женска фигура, фереджето се бе изместило и Паул Норман видя ясно лицето.
— По дяволите! — трепна той. — Та това изобщо не е момиче! Това е момче. Наистина, хвърлили са око на моя приятел Херман. Дано да е офейкал благополучно! А сега и аз да помисля за безопасността си. Намерят ли ме тук, лошо ми се пише. Ще се промъкна дебнешком през храсталаци и треволяци като индиански вожд през девствена гора. Къде ли се дянаха двете заптиета? Сигурно са продължили през беседките край зида — по същия път, по който е побягнал Херман. Аха, ей къде прошумоля «чаровницата». Много бих се радвал наистина, ако можех да я гостя с един ритник или някой порядъчен юмручен удар.
Предрешеното момче беше спуснало отново яшмака пред лицето си и се отправи сега към изхода.
Паул Норман се убеди, че в момента скривалището му е ненаблюдавано, и изпълзя навън. Оглеждайки се на всички страни, се запромъква между чинари, акации, кипариси и разни храсталаци, за да се махне възможно по-далеч от този район. Стигна до една широка, покрита алея, която нямаше как да избегне, и надникна предпазливо навън. Забеляза, че отдясно приближаваше едно заптие, а отляво стоеше друго и очевидно чакаше първото.
«Дали да се върна, за да не ме забележат? — попита се Норман. — Не. Така или иначе пак ще трябва да се покажа, а в такъв случай е по-добре да го сторя веднага. Срещу мен нищо не могат да удостоверят, така че няма от какво да се страхувам. Е, да си наложим една маска!»
Свали си шапката и се отпусна на колене до гроба, край който стоеше. Последният се намираше току до пътя и той много добре можеше да долови стъпките на приближаващото заптие, но си остана съвсем непринудено.
Заптието спря. Позна онзи, когото търсеше, и бе учуден да види него, християнинът, да се моли на гроба на един мохамеданин.
— Какво правиш тук? — попита след късо време.
Паул Норман обърна бързо глава, сякаш се бе стреснал.
— Моля се — отвърна сухо.
— Но ти нямаш право да го вършиш.
— Защо не?
— Защото молитвата на един неверник скверни вечното жилище на правоверния. Какво изобщо дириш тук на гробището?
— Това си е моя работа. Ти си върви по твоя път, а аз ще си ходя по моя!
— Ще го сториш, ако ти се удаде. Преди туй обаче трябва да те откарам при ефендито.
— При кой ефенди?
— Ще видиш. Върви напред! Нямам време за губене!
— А знаеш ли и какво означава да принуждаваш един франк? Какво съм сторил, та дръзваш да говориш с мен като с хаирсъзин?
— Нека ти го каже ефендито. Сега върви!
Паул Норман не се противи дълго на заповедта и ето как бе отведен до пейката, на която седеше турчинът с разбойническата физиономия — ефендито, за когото бе говорило заптието. Малко встрани стоеше момчето — беше свалило женската наметка. Обучените очи на художника го познаха веднага. Съглеждайки арестанта, ефендито сви мрачно вежди.
— Защо само тоя? — нахока той заптието. — Къде е другият?
Запитаният кръстоса ръце на гърдите и се поклони почти до земята.
— Твоят недостоен слуга видя само него и го арестува. Моите аркадаши ще озаптят и другия.
— Внимавай тогава тоя да не ни се изплъзне!
Но Паул Норман не беше склонен да приеме всичко безпрекословно. Той пристъпи към ефендито.
— Бях принуден да дойда тук. Кой ти дава правото да упражняваш насилнически действия спрямо мен?
— Мълчи! Аз съм Ибрахим бей, а ти си отваряй устата само когато те питам!
— Няма да млъкна, преди да съм узнал защо сте се заловили за мен!
— Ти си го знаеш, куче и прелъстител!
— Как? Ти ме ругаеш? Добре, тръгвам си, за да не бъдеш наказан за оскърбление на един немец.
С тези думи Паул Норман се обърна, но заптието го сграбчи за ръката, а турчинът му ревна:
— Не смей да бягаш! Направиш ли още една крачка и ще наредя да те вържат!
Художникът поиска да отговори, ала замълча, тъй като очите му се спряха върху един мъж, когото най-малко тук бе очаквал — добрият сър Дейвид Линдсей влезе в този миг през портата и съглеждайки художника, закрачи бързо насам с важни крачки.
— Heigh-day![7] Мастър Норман, вие тук?
С тези думи той му протегна ръка, ала тя бе отблъсната от заптието.
— Хайде чекил! — каза мъжът.
Линдсей погледна художника учудено.
— Какво иска тоя тип?
— Каза «хайде чекил», което означава: върви си обратно, разкарай се! Човекът е от конака, полицията.
— Pshaw! Какво го е грижа Дейвид Линдсей за полицията!
— Да, вас! Но аз съм арестант.
От смайване устните на англичанина се разтеглиха толкова широко, че отново образуваха кажи-речи четириъгълник, а носът изпадна във възбудени конвулсии.